— Хайде да се напием, ама не съвсем. — Тя отпи от виното и преметна крака през скута му.
Той пое дълбоко дъх и го задържа, сякаш нещо го преряза.
— В колко часа ти е самолетът? — попита тя.
Той запреглъща често-често.
— В един и половина. Директен полет до Нашънъл. Трябва да се регистрирам до пет часа, а вечерята е от осем. След това може да съм принуден да бродя по улиците и да търся любов.
— Добре де, добре — усмихна се тя. — Почваме след малко. Нека първо да си поприказваме.
Калахан въздъхна с облекчение.
— Мога да говоря не повече от десет минути, после просто ще припадна.
— Каква е програмата за понеделник?
— Обичайните осем часа празни дрънканици за бъдещето на Петата поправка, после някаква комисия ще подготви проект за заключителен доклад, който никой няма да одобри. Още малко дебати във вторник, нов доклад, тук-там някоя промяна, закриваме конференцията, без нищо да сме свършили, и всеки си отива у дома. Ще се прибера във вторник късно вечерта и искам да си направим една среща в някой много хубав ресторант, а след това да идем у нас да се отдадем на интелектуални разговори и животински секс. Къде е пицата?
— Оттатък. Ще я донеса.
— Не ставай — продължи да гали краката й той. — Хич не съм гладен.
— Защо ходиш на тия конференции?
— Член съм на Асоциацията, а освен това съм професор и от нас просто се очаква да обикаляме страната, за да се срещаме с други учени идиоти и да приемаме доклади, които никой не чете. Ако не отида, деканът ще реши, че нямам достатъчно академичен принос.
— Много си напрегнат, Томас. — Тя напълни отново чашите.
— Знам. Тежка седмица беше. Просто ми става лошо, като си помисля, че няколко неандерталци ще преработват Конституцията. След десет години ще живеем в полицейска държава. Нищо не мога да направя срещу това, така че вероятно ще се отдам на алкохола.
Дарби отпиваше бавно от чашата си и го наблюдаваше. Музиката беше тиха, а светлината мека.
— Замота ми се главата — рече тя.
— Толкова ти трябва на тебе. Чаша и половина, и си готова. Ако беше ирландка, щеше да издържаш на пиене по цяла нощ.
— Баща ми беше наполовина шотландец.
— Не е достатъчно. — Калахан кръстоса крака на масичката и се отпусна назад. После нежно потърка глезените й. — Може ли да ти лакирам ноктите?
Тя не отговори. Той проявяваше някакъв фетишизъм към пръстите на краката й и настояваше да лакира ноктите й с яркочервен лак поне два пъти месечно. Бяха го гледали в някакъв филм, „Бул Дърам“ май, и макар че Калахан не беше нито толкова мил, нито толкова трезвен като Кевин Костнър, тя беше започнала да изпитва удоволствие от близостта, която този ритуал създаваше помежду им.
— Няма ли да лакираме днес? — запита той.
— Може малко по-късно. Изглеждаш ми уморен.
— Мъча се да се отпусна, но съм изпълнен с мъжка сила и енергия и няма да се отървеш от мен, като ми кажеш, че изглеждам уморен.
— Ето ти още малко вино.
Калахан обърна чашата и се просна на канапето.
— И така, мис Шоу, кой е убиецът?
— Професионалисти. Ти не четеш ли вестници?
— Разбира се, че са професионалисти. Но кой стои зад тях, а?
— Не знам. След снощи изборът май единодушно клони към Подземната армия.
— Но ти не си убедена в това.
— Не. Никого не са арестували. Въобще не съм убедена.
— И си изровила някой неизвестен престъпник, за когото никой в цялата страна не подозира.
— Бях се спряла на един, но сега вече не съм толкова сигурна. Три дни си играх да разработя тая версия, обобщих всичко най-ясно и прегледно в малкото си компютърче и отпечатах едно тъничко досие, което след това изхвърлих.
— Да не би да искаш да кажеш, че три дни поред заряза лекции и мен, работи денонощно, за да се правиш на Шерлок Холмс, а сега захвърляш всичко в коша?
— Ето го там, на масата.
— Не мога да повярвам. Страдах самотен цяла седмица, но знаех, че е в името на благородно дело. Знаех, че мъките ми са за благото на страната, защото ти ще разбулиш загадката и ако не тази вечер, то поне утре ще ми кажеш кой е убиецът.
— Не може, поне не и с правни разсъждения и анализи. Няма модел, няма обща нишка в тези убийства. Едва не изгорих компютрите в Правния факултет.
— Видя ли! Казах ти аз! Забравяш, миличка, че съм гений в областта на конституционното право и моментално ти заявих, че единственото, което свързва Розенбърг и Дженсън, са черните тоги и заплахите, които получаваха. Нацистите или арийците, или ония от клана или мафията, или някои други са ги убили, защото Розенбърг бе Розенбърг, а Дженсън беше най-лесната мишена и освен това караше всички да се чувстват неудобно.
— Добре, защо тогава не се обадиш на ФБР и не споделиш прозренията си с тях? Сигурна съм, че чакат на телефона.
— Не се сърди. Извинявай. Моля те, прости ми.
— Ти си магаре, Томас.
— Да, ама ти пак ме обичаш, нали?
— Не съм сигурна.
— Няма ли все пак да си легнем? Ти обеща.
— Ще видим.
Калахан остави чашата на масата и се впусна в атака.
— Слушай, миличка, ще прочета версията ти, наистина. А после ще си поговорим за нея, наистина. Но в момента просто не мога да разсъждавам съвсем ясно и няма да мога, докато не хванеш слабата ми и трепереща ръка и не ме отведеш в леглото си.
— Забрави за малката ми папчица.
— По дяволите, Дарби, моля те. Моля те.
Тя обхвана с ръце шията му и го притегли към себе си. Целувката им беше дълга и страстна, почти болезнена.
11
Полицаят натисна бутона на звънеца до името на Грей Грантам и задържа палеца си двайсет секунди. После малка пауза. И още двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди. Цялата работа му се стори доста забавна, защото Грантам беше нощна птица и едва ли бе спал повече от три-четири часа. И сега някой да вземе да звъни непрекъснато, та чак коридорът да кънти, какъв ужас! Той натисна звънеца отново и погледна патрулната си кола, спряна на забранено място на тротоара под уличната лампа. Вече се съмваше. Беше неделя и по улицата нямаше никой. Двайсет секунди. Пауза. Двайсет секунди.
Домофонът изпука.
— Кой е?
— Полиция! — отвърна ченгето.
Той беше негър и нарочно натърти на втората сричка. Доставяше му удоволствие.
— Какво искате? — запита сърдито Грантам.
— Може пък да имам заповед за обиск. — Полицаят явно се забавляваше.
Гласът на Грантам омекна и прозвуча едва ли не обидено.
— Ти ли си, Клийв?
— Аз съм.
— Колко е часът, Клийв?
— Наближава пет и половина.
— Трябва да е нещо важно.
— Не знам. Старшия не ми каза, знаеш. Само ми нареди да те събудя, че искал нещо да си говорите.
— Защо винаги иска да говори, преди да се е показало слънцето?
— Не задавай тъпи въпроси, Грантам.
Последва кратка пауза.
— Да, прав си. Предполагам, че иска да си поговорим веднага.
— Не. Имаш трийсет минути. Каза да бъдеш там в шест.
— Къде там?
— На Четиринайсета улица близо до игрището „Тринидад“ има малко кафене. Тъмно и безопасно и Старшия го харесва.
— Откъде ги изкопава тия места?
— Знаеш ли, за един репортер задаваш възможно най-тъпите въпроси. Казва се „При Гленда“ и ти предлагам да тръгваш, инак ще закъснееш.
— Ти ще бъдеш ли там?
— Ще намина да съм сигурен, че си добре.
— Стори ми се, че каза колко било безопасно.
— Безопасно, за тая част на града. Ще можеш ли да го намериш?
— Да. Тръгвам веднага.
— Приятен ден, Грантам.
Старшия беше доста възрастен и много черен, а бялата му лъскава коса стърчеше във всички посоки. Слагаше дебелите тъмни очила щом се събудеше, и мнозина от работещите с него в Западното крило на Белия дом мислеха, че е полусляп. Накланяше главата си на една страна и се усмихваше като Рей Чарлс. Понякога, докато изпразваше кошчетата с боклук и бършеше прах, се блъскаше в рамките на вратите или в бюрата. Вървеше бавно и внимателно, сякаш си броеше стъпките. Работеше си кротичко, вечно с усмивка на уста, и намираше блага дума за всеки, който се отнасяше добре с него. В общи линии не му обръщаха внимание — просто още един добродушен, стар, почти недъгав негър портиер.