— За Европа. Кое ти е любимото място в Европа?
— Мразя Европа, както и европейците. Ходя в Канада, в Австралия и понякога в Нова Зеландия. А ти защо харесваш Европа?
— Дядо ми е преселник от Шотландия и там имам един куп братовчеди. Ходила съм два пъти.
Грей изстиска резенчето лимон в джина с тоник. Откъм бара влезе компания от шестима и тя внимателно се взря в тях. Докато говореше, очите й бързо шареха из помещението.
— Мисля, че ти трябват поне няколко питиета, за да се отпуснеш — каза Грей.
Тя кимна, но не проговори. Шестимата седнаха наблизо и заговориха на френски. Беше приятно да ги слушаш.
— Чувал ли си някога кейджунски френски? — попита тя.
— Не.
— Това е наречие, което изчезва бързо като блатистите местности. Казват, че французите не го разбирали.
— Изглежда ми напълно справедливо. Сигурен съм, че и кейджуните не разбират французите.
Тя отпи голяма глътка бяло вино и попита:
— Разказах ли ти за Чад Брънет?
— Мисля, че не.
— Бил е бедно момче от Луизиана, от Юнис. Кейджун. Семейството му се изхранвало с траперство и риболов из блатата. Бил блестящ ум, успял да спечели пълна стипендия от Държавния университет в Луизиана, завършил го и бил приет в Станфордския правен факултет, където се дипломирал с най-високия успех в историята на Станфорд. Бил е на двайсет и една, когато го приели да работи като адвокат в Калифорния. Можел е да си осигури място в която и да е правна фирма в страната, но той се хванал в някаква организация за защита на околната среда. Бил невероятен, истински юридически гений, който работел като бесен и скоро започнал да печели големи дела срещу петролните и химическите компании. На двайсет и осем бил страхотно шлифован адвокат. Петролните магнати и другите унищожители на природата се страхували от него. — Тя отпи глътка вино. — Много пари изкарвал и създал група за защита на влажните зони в Луизиана. Доколкото е известно, искал да участва в делото „Пеликан“, но имал много други ангажименти. Внесъл големи суми в Зеления фонд за съдебни разходи. Малко преди да започне процесът в Лафайет, съобщил, че се връща у дома да помогне на адвокатите от Зеления фонд. По-късно поместиха за него няколко материала във вестника на Ню Орлиънс.
— Защо, какво му се е случило?
— Самоубил се.
— Какво?
— Една седмица преди процеса го намерили в кола с включен двигател. Единият край на градинарски маркуч бил напъхан в ауспуха, а другият лежал на предната седалка. Просто обикновен случай на отравяне с въглероден окис, нищо повече.
— Къде е била намерена колата?
— В някаква горичка недалеч от градчето Галиано. Добре познавал местността. В багажника имало палатка и риболовни принадлежности. Но никаква бележка, обясняваща самоубийството. Полицията направила разследване, но не открила нищо подозрително. Случаят бил приключен.
— Това е невероятно.
— Навремето имал някакви проблеми с алкохола и бил лекуван от психиатър в Сан Франциско. Но самоубийството дошло неочаквано.
— Мислиш ли, че става дума за убийство?
— Мнозина смятат така. Смъртта му беше голям удар за Зеления фонд. Привързаността му към родните места щеше да бъде мощно оръжие в съдебната зала.
Грей допи питието си и разклати кубчетата лед в чашата. Тя се приближи лекичко до него. Появи се келнерът с вечерята им.
35
Фоайето на хотел „Марбъри“ пустееше в неделя в шест сутринта, когато Грей слезе да потърси новия брой на „Таймс“. Беше страшно дебел и тежеше пет кила, та той се зачуди колко още възнамеряват да го увеличават. Изкачи на бегом осемте етажа, влезе в стаята си и разстла вестника на леглото, надвеси се отгоре и напрегнато зачете заглавията. На първа страница нямаше нищо, а това беше най-важното. Ако поместваха такъв сензационен материал, нямаше начин да не е най-отпред. Боеше се да не види големи снимки на Розенбърг, Дженсън, Калахан, Верхик, евентуално на Дарби и Камел, а кой знае, може да имаха и някое хубаво портретче на Матис. Представяше си как ще ги види наредени на първа страница като филмови звезди от суперпродукция, с което „Таймс“ пак щеше да ги сложи в малкия си джоб. Това му се присънваше, докато спеше, което не беше за дълго.
Но нямаше нищо. И колкото повече прелистваше, толкова по-бързо шареше погледът му, докато накрая стигна до спортните страници и обявите, изправи се и с весела танцова стъпка приближи телефона. Набра номера на Смит Кийн, който беше буден.
— Видя ли го?
— Чудничко, нали? — каза Кийн. — Какво ли може да е станало?
— Нямат го, Смит. Ровят като бесни, но още не могат да го изровят. С кого е говорил Фелдман?
— Казва ли ти някога? Но се предполагаше, че информацията е сигурна.
Кийн беше разведен и живееше сам в един апартамент недалеч от „Марбъри“.
— Имаш ли някаква работа сега? — попита Грей.
— Ами не бих казал. Неделя сутрин, още няма шест и половина…
— Трябва да поговорим. След петнайсет минути мини с колата покрай хотел „Марбъри“.
— Покрай „Марбъри“ ли?
— Тя е дълга и широка, ще ти обясня.
— Аха, момичето е дошло. Пак извади късмет.
— Де да беше така. Тя е в друг хотел.
— Тук? Във Вашингтон?
— Да. Хайде, след петнайсет минути.
— Идвам.
Грей неспокойно се озърташе из фоайето с картонена чашка кафе в ръка. Покрай нея се бе превърнал в параноик и сега едва ли не си представяше, че отвън чакат гангстери с автоматични оръжия. Това го изнерви. Видя тойотата на Кийн, която намали на М стрийт, и бързо се запъти към нея.
— Къде искаш да идеш? — попита Кийн, докато се отделяше от бордюра.
— О, не знам. Хубав ден е, какво ще кажеш да караме към Вирджиния?
— Както пожелаеш. Изхвърлиха ли те от апартамента?
— Не съвсем. Изпълнявам заповедите на момичето. Тя се държи като фелдмаршал и аз съм тук, защото така ми е наредила. Трябва да остана в хотела до вторник или докато пак не се подплаши и не ме премести в друг. Ако ти потрябвам, намирам се в осемстотин трийсет и трета стая, но никому не казвай.
— Предполагам, че искаш вестника ни да ти я плати — подхвърли Кийн с усмивка.
— Сега не ми е до пари. Същите хора, които се опитаха да я убият в Ню Орлиънс, се появили в петък в Ню Йорк, поне на нея така й се е сторило. Те са невероятно умели в преследването, а тя е болезнено предпазлива.
— Ами след като тебе те следи някой, а и нея също, значи може би знае какво върши.
— О, Смит, наистина знае точно какво върши. Направо е страхотна и заминава оттук завинаги в сряда сутрин. Значи ни остават само два дни да открием Гарсия.
— Ами ако го надценявате тоя Гарсия? Ако го откриете и той не желае да проговори или ако пък нищо не знае? За това помислили ли сте?
— И такива кошмари ми минаваха през ума. Но смятам, че знае нещо много важно. Има някакъв документ или хартийка, нещо веществено, което притежава. Един-два пъти спомена за него, но когато го притиснах, не щя да признае. Ала в деня, когато трябваше да се срещнем, възнамеряваше да ми го покаже. Убеден съм. Държи той нещо у себе си, Смит.
— И ако не пожелае да ти го покаже?
— Ще му строша врата.
Прекосиха Потомак и подкараха бавно покрай гробището Арлингтън. Кийн запали лулата си и открехна прозореца.
— И все пак ако не откриете Гарсия?
— Тогава преминаваме към план Б. Тя изчезва и сделката приключва. След като напусне страната, имам разрешението й да правя с досието каквото поискам, само да не споменавам името й. Горкото момиче е убедено, че ще умре, все едно дали ще публикуваме тая история. Трябва да я опазим. Не мога да използвам името й дори като автор на досието.
— Тя говори ли много за него?
— Не и за самото му съставяне. Хрумнала й някаква отвлечена идея, хванала се да разработва своя версия и почти се била отказала от нея, когато започнали да избухват бомбите. Съжалява, че е написала това проклето нещо. Двамата с Калахан наистина се обичали и сега тя се разкъсва от мъка и чувство за вина.
— Та какъв значи е план Б?