— Там са много.
— Сигурна сте, че не го познавате.
— Напълно — каза Лора и й върна снимката. — Не съм мърдала от петия етаж. С години не можеш да срещнеш всички, постоянно хвърчат насам-натам. Нали ги знаете колко са заети. — Тя се огледа, с което показа, че разговорът е приключил.
— Благодаря ви за любезността — каза Дарби.
— Моля ви се — отвърна Лора с лице към вратата.
Точно в десет и трийсет се срещнаха отново в аудитория 336. Грей беше хванал Елън Райнхарт на улицата пред дома й, когато отивала на лекции. Била на стаж в отдела по съдебни спорове при един от съдружниците на име Даниъл О’Мали и прекарала по-голямата част от лятото в Маями във връзка с едно дело. Във вашингтонската кантора работила съвсем кратко. „Уайт и Блазевич“ имали офиси в четири града, сред които и Тампа. Не разпознала Гарсия и му показала, че бърза.
Джудит Уилсън не била в апартамента си, но съквартирантката й смятала, че ще се върне към един.
Зачертаха имената на Мейлър, Кас и Райнхарт. Уточниха плановете си шепнешком и пак се разделиха. Грей тръгна да търси Едуард Лини, който според списъка бе стажувал две лета в „Уайт и Блазевич“. Номерът му го нямаше в указателя, но живееше на Уесли Хайтс, на север от университетското градче.
В единайсет без четвърт Дарби отново започна да се мотае пред дъската за обявления с надежда пак да се случи чудо. Ейкърс беше мъж и с него щеше да подходи другояче. Надяваше се, че е там, където трябваше да бъде — в 201 на лекция по наказателен процес. Тръгна към аудиторията и поизчака малко, докато вратата се отвори и в коридора нахлуха петдесетина студенти. От нея репортерка не ставаше. Не можеше толкова лесно да заговаря непознати и да ги отрупва с въпроси. Беше й неловко и неудобно. Но сега се приближи към един стеснителен на вид младеж с тъжни очи и дебели стъкла на очилата и попита:
— Извинете, случайно да познавате Майкъл Ейкърс? Мисля, че е от този поток.
Момчето се усмихна. Приятно му стана, че го забелязват. Показа група младежи, запътили се към изхода.
— Ето го, със сивия пуловер.
— Благодаря. — Заряза го и хукна след тях. Пред сградата групичката се разпръсна и Ейкърс и приятелят му продължиха сами по тротоара.
— Мистър Ейкърс — извика тя зад него.
И двамата спряха и се обърнаха, а когато тя приближи стеснително, се усмихнаха насреща й.
— Вие ли сте Майкъл Ейкърс? — попита.
— Да, аз съм. А вие коя сте?
— Казвам се Сара Джейкъбс и пиша нещо за „Вашингтон Поуст“. Може ли да поговорим насаме?
— Разбира се.
Приятелят разбра намека и си тръгна.
— За какво? — попита Ейкърс.
— Стажували ли сте в „Уайт и Блазевич“ миналото лято?
— Да. — Ейкърс беше дружелюбен и се забавляваше с въпросите й.
— В кой отдел?
— Недвижими имоти. Голяма досада, но колкото да се изкарат някакви пари… Защо ви интересува?
Тя му подаде снимката.
— Познавате ли този човек? Работи в „Уайт и Блазевич“.
Ейкърс искаше да го познае. Щеше му се да й услужи и да си поприказва с нея, но лицето не му говореше нищо.
— Малко подозрителна снимка, а? — каза той.
— И аз така мисля. Познавате ли го?
— Не. Никога не съм го виждал. Това е ужасно голяма фирма. Съдружниците носят табелки с имената при срещите си. Представяте ли си? Тия, които притежават фирмата, не се познават помежду си. Трябва да са стотина собственици.
По-точно осемдесет и един.
— Имаше ли някой, който да ви напътства?
— Да, един от съдружниците, казваше се Уолтър Уелч. Голям играч. Никак не ми хареса тая фирма.
— Помните ли някои други стажанти?
— Разбира се. Беше тъпкано със студенти.
— Ако ми потрябват имената им, мога ли пак да се обърна към вас?
— Винаги, по всяко време. Този да не е объркал конците?
— Мисля, че не. Но може би знае нещо.
— Надявам се всичките да ги лишат от адвокатски права. Те са банда разбойници. Отвратително място. Там всичко се подчинява на политиката.
— Благодаря ви — усмихна се тя и си тръгна.
Гледайки я в гръб, той й се възхити и се провикна:
— Винаги може да ми се обадите.
— Благодаря ви.
Репортерката Дарби се запъти към съседната сграда на библиотеката и се качи по стълбите до петия етаж, където в няколко претъпкани стаи се помещаваше редакцията на списанието, издавано от Правния факултет. Беше открила последните броеве в библиотеката и забеляза, че Джоан Ратлиф е помощник-редактор в списанието. Дарби подозираше, че всички университетски правни издания си приличат много. Най-добрите студенти висяха в редакцията, пишеха научни статии и рецензии и гледаха с пренебрежение на останалите. Представляваха едно високомерно затворено общество, прехласващо се по бляскавите си умове. По цял ден се мотаеха в тези стаи. Те бяха вторият им дом.
Тя прекрачи прага и попита още първия човек, когото видя, къде може да открие Джоан Ратлиф. Той й посочи към дъното. Втората врата вдясно. Когато Дарби отвори втората врата, видя задръстена и разхвърляна стая с натрупани покрай стените книги. Две жени работеха съсредоточено.
— Търся Джоан Ратлиф — каза Дарби.
— Аз съм — обади се по-възрастната жена, която трябва да беше около четирийсет.
— Здравейте. Казвам се Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам набързо няколко въпроса?
Жената бавно остави писалката на масата и смръщено погледна към колежката си. Каквото и да вършеха, беше ужасно важно и това че някой ги безпокои, им се стори твърде досадно. Те бяха изтъкнати студентки по право с неотложни задължения.
Дарби искаше да се усмихне презрително и да им каже нещо, с което да ги сложи на място. Тя беше втора във випуска си, по дяволите, така че какво толкова си виреха носовете?
— За какво е статията? — поинтересува се Ратлиф.
— Може ли да поговорим насаме?
Двете жени отново се спогледаха смръщено.
— Много съм заета — каза Ратлиф.
И аз също, помисли си Дарби. Ти сверяваш цитати за някаква безсмислена статия, а аз се опитвам да разоблича човека, който уби двама съдии от Върховния съд.
— Извинявайте — каза Дарби. — Обещавам да не ви отнемам повече от минута.
Излязоха в коридора.
— Съжалявам, че ви обезпокоих, но ми е много спешно.
— И вие сте репортерка в „Поуст“? — Прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос и Дарби беше принудена да продължи да лъже. Каза си, че ще издържи да се преструва и мами още два дни, а после заминава за Карибските острови, пък Грантам сам да се оправя.
— Да. Миналото лято работехте ли в „Уайт и Блазевич“?
— Работих. Защо?
Бързо, снимката. Ратлиф я взе и се взря в нея.
— Познавате ли го?
Тя поклати бавно глава.
— Мисля, че не. Кой е той?
От тази кучка ще стане добра адвокатка. Толкова много въпроси. Ако знаеше кой е, нямаше да стои в това коридорче, да се прави на репортерка и да се мазни на тая надута пуйка.
— Той е юрист в „Уайт и Блазевич“ — каза Дарби колкото се може по-убедително. — Помислих си да не би да го познавате.
— Не. — Подаде й снимката.
Стига толкова приказки.
— Ами благодаря. И пак се извинявам, че ви обезпокоих.
— Моля — каза Ратлиф, докато изчезваше зад вратата.
Тя скочи в новия понтиак, който спря на ъгъла, и после веднага се вля в потока от коли. Достатъчно време си изгуби в Правния факултет на Джорджтаун.
— Ударих на камък — каза Грей. — Лини го нямаше вкъщи.
— Говорих с Ейкърс и Ратлиф, и двамата казаха „не“. Значи петима от седем не познават Гарсия.
— Гладен съм. Не искаш ли да хапнеш нещо?
— Чудесно.
— Възможно ли е от петима стажанти, работили по три месеца в една фирма, нито един да не познае неин служител?
— Не само че е възможно, а е и напълно нормално. Много заобиколен път сме избрали. Щом има четиристотин адвокати, значи стават хиляда души, като се прибавят секретарките, чиновниците, машинописките, куриерите и всякакъв друг обслужващ персонал. Юристите предпочитат да не общуват с останалите служители и да си стоят в своите кантори.