— А различните отдели не са ли свързани, ако щеш, и пространствено?
— Не. Възможно е един адвокат по банково дело на третия етаж със седмици да не срещне свой познат от „Съдебни спорове“ на десетия етаж. Не забравяй, че тия хора са много заети.
— Мислиш ли, че сме сбъркали фирмата?
— Може би фирмата, а може би факултета.
— Първото момче, Мейлър, ми даде две имена на студенти от Джордж Вашингтон, с които са стажували заедно миналото лято. Дай да ги потърсим, след като хапнем. — Той намали и спря зад редица от ниски постройки.
— Къде се намираме? — попита тя.
— На една пресечка от площад Маунт Върнън, в центъра. Редакцията е през шест улици, банката ми през четири. А тази малка закусвалня е само зад ъгъла.
Влязоха в закусвалнята, която бързо се пълнеше с посетители за обяд. Тя седна на маса край прозореца, а той се нареди на опашката и поръча комбинирани сандвичи. Половината ден бе отлетял и макар че не й харесваше този вид работа, беше хубаво, че е заета, за да забрави за сенките. Не би искала да стане репортерка, а в момента бъдещата й юридическа кариера изглеждаше съмнителна. Доскоро възнамеряваше да стане съдия, след като натрупа малко опит в занаята. Ще забрави идеята си, беше твърде опасно.
Грей донесе табла със сандвичи и чай с лед.
— Така ли обикновено минават дните ти? — попита тя.
— С това се прехранвам. Цял ден слухтя, пъхам си носа тук-там, материалите пиша следобед и до късно през нощта пак чопля и ровя.
— Колко статии пишеш на седмица?
— Понякога три-четири, понякога нито една. Сам си избирам темите, никой не ми дава насоки. Сега е по-различно. Не съм публикувал от десет дни.
— Ами ако не се добереш до Матис? Как ще представиш случая?
— Зависи докъде ще стигна. Можехме да поместим историята за Верхик и Калахан, но защо да се хабим? Беше голяма новина, но увисна без факти. Плъзнаха се по повърхността, и толкоз.
— А ти ще ги удариш в земята.
— Надявам се. Ако докажем твоята версия, ще стане страхотна статия.
— Вече виждаш заглавието на първа страница, нали?
— И още как! Чакай, че адреналинът ми се покачва. Това ще е най-шеметният материал от времето на…
— Уотъргейт?
— Не. За Уотъргейт имаше поредица от дребни материалчета, които после се обединиха в нещо по-обобщаващо. Ония момчета месеци наред се мъчеха да открият следите, тук клъвнат, там клъвнат, един знае някоя дреболия, друг друга… А това, мила моя, е твърде различно. Това е много по-голяма история, а истината се знае от съвсем малко хора. Уотъргейт беше кокошкарска работа, много нескопосно потулена. Тук става дума за умело планирани престъпления на много богати и хитри лъвове.
— Ами и сега ще се помъчат да ги потулят.
— Няма страшно. След като докажем връзката на Матис с убийствата, вече можем да поместим сензацията. Изплюе ли се камъчето, незабавно ще бъдат пуснати в ход пет-шест разследвания. Всички ще онемеят, особено при новината, че президентът и Матис са стари приятели. След тоя взрив се захващаме с правителството и се опитваме да установим кой какво е знаел и откога го е знаел.
— Но първо да намерим Гарсия.
— А, да. Сигурен съм, че е някъде тук. Той е юрист в този град и премълчава нещо много важно.
— Да речем, че попаднем на него, а той не иска да проговори?
— Имаме си методи.
— Като например?
— Мъчения, отвличане на детето, изнудване, всякакъв род заплахи.
Един едър здравеняк с намръщена физиономия внезапно изникна до масата им.
— Побързайте! — изкрещя им той. — Много приказвате!
— Благодаря ти, Пийт — каза Грей, без да го поглежда.
Пийт се загуби в тълпата, но го чуха да крещи край друга маса.
Дарби изпусна сандвича си.
— Той е съдържателят — обясни Грей. — Това е част от колорита на заведението.
— Колко очарователно. За това плаща ли се надценка?
— Е-е, не. Тук е евтино, така че му е важен оборотът. Отказва да сервира само кафе, защото не иска да му се заседяват на приказки. Иска от нас да ядем като бежанци и светкавично да се омитаме.
— Аз се нахраних.
Грей погледна часовника си.
— Стана дванайсет и петнайсет. В един трябва да сме пред квартирата на Джудит Уилсън. Искаш ли сега да прехвърлиш парите?
— Колко време ще отнеме?
— Може само да пуснем поръчка, а да минем да ги вземем малко по-късно.
— Добре, да вървим.
— Колко искаш да преведеш?
— Петнайсет хиляди.
Джудит Уилсън живееше на втория етаж в една порутена стара сграда с двустайни студентски квартири. Не я намериха в един и цял час обикаляха с колата. Грей се превърна на екскурзовод. Мина бавно покрай киносалона „Монтроуз“, все още обгорял и заграден отвсякъде. Показа й сборището от странни типове на площад Дюпон.
В два и петнайсет спряха на улицата пред блока на Джудит и след малко видяха червена мазда, която паркира на тясната алея.
— Ето я — каза Грей и излезе от колата. Дарби остана вътре.
Настигна Джудит близо до входните стъпала. Отдалече изглеждаше дружелюбна. Разговориха се, показа й снимката, тя я погледа няколко секунди и заклати глава. След миг Грей се върна в колата.
— Пак ядец — каза той.
— Значи ни остава Едуард Лини, който може и да е нашият шанс, защото е стажувал там две лета.
Намериха телефон с монети пред една дрогерия три пресечки по-надолу и Грей набра номера на Лини. Никой не вдигна. Той затръшна слушалката и се качи в колата.
— Нямаше го в десет тая сутрин, няма го и сега.
— Може да е на училище — предположи Дарби. — Трябва ни програмата му. Защо не я поиска заедно с другите?
— Ами ти не ми поръча.
— Кой е звездата на „Вашингтон Поуст“, знаменитият репортер? А аз какво съм — една нищо и никаква прекъснала студентка, която тръпне, че стои тук, на предната седалка, и те наблюдава как действаш.
Ако искаш да се преместим на задната, едва не изрече той.
— Не се занасяй. Накъде?
— Връщаме се във факултета — каза тя. — Ще те изчакам в колата, докато вземеш програмата на Лини.
— Добре, мадам.
Зад гишето в канцеларията сега седеше младеж. Грей поиска програмата на Едуард Лини и студентът отиде да потърси завеждащата Учебния отдел. След пет минути шефката се зададе бавно и го изгледа кръвнишки.
Той грейна в усмивка.
— Здравейте, помните ли ме? Грей Грантам от „Поуст“. Още една програма ми трябва.
— Деканът каза „не“.
— Мислех, че деканът отсъства от града.
— Да. Но заместник-деканът каза „не“. Никакви програми повече. Вече ми създадохте достатъчно главоболия.
— Нищо не разбирам. Не ви моля за лични сведения.
— Заместник-деканът отказва.
— Къде е той?
— Зает е.
— Ще почакам. Къде е кабинетът му?
— Дълго време няма да се освободи.
— И аз дълго ще чакам.
Тя скръсти ръце насреща му и го погледна предизвикателно.
— Няма да ви позволи да получите повече програми. Студентите ни имат право на личен живот.
— Много естествено. И какви главоболия съм ви създал?
— Сега ще ви кажа.
— Да, ако обичате.
Младежът зад гишето се изниза набързо.
— Един от студентите, когото сте разпитвали тази сутрин, се е обадил в „Уайт и Блазевич“, а те са позвънили на заместник-декана, който ме извика и ми нареди да не давам никакви програми на журналисти.
— Какво им влиза в работата?
— Явно им влиза. А ние имаме отдавнашно сътрудничество с „Уайт и Блазевич“. Осигуряват работа на много наши студенти.
Грей опита да се покаже нещастен и безпомощен.
— Просто се мъча да открия Едуард Лини. Заклевам се, че няма да му се случи нищо лошо. Само няколко въпроса исках да му задам.