Надзирателят се оттегли към дъното на коридора, а Дарби се запъти към двойната врата почти тичешком. Грантам четеше на завеждащия клиниката лекция за цените на медицинското обслужване. Тя бързо премина през фоайето и тъкмо стигна до входната врата, когато завеждащият й извика.
— Госпожице! Хей, госпожице! Коя сте вие?
Дарби се шмугна през вратата и хукна към понтиака.
Грантам само повдигна рамене, обърна гръб на събеседника си и побърза да се изниже. Скочиха в колата и изхвърчаха.
— Фамилията на Гарсия е Морган. Лини веднага го позна, но не можа да си спомни малкото му име. Започвало с К. — Тя ровеше из бележките си от справочника на Мартиндейл и Хабел. — Каза, че работел в „Нефт и газ“ на деветия етаж.
Грантам се отдалечаваше с бясна скорост от Парклейн.
— „Нефт и газ“!
— Така каза. Ето, намери го. Къртис Д. Морган, отдел „Нефт и газ“, възраст: двайсет и девет. Има още един Морган в отдела по съдебни спорове, но той е съдружник и, я да видим, на петдесет и една е.
— Гарсия е Къртис Морган — каза Грей с облекчение и погледна часовника. — Сега е четири без петнайсет. Трябва да побързаме.
— Няма за кога да чакаме.
Рупърт ги засече, когато излизаха от отбивката за Парклейн. Наетият понтиак летеше по шосето. Известно време и той натиска бясно газта, а после включи радиостанцията.
37
Матю Бар не се беше возил на моторница и след пет часа пътуване през океана се усещаше разнебитен, подгизнал и схванат. Тялото му бе вдървено и когато съзря сушата, си каза една молитва, първата от много години насам. После поднови безспирните си ругатни по адрес на Флетчър Коул.
Акостираха на малко пристанище край някакъв град, който според него беше Фрийпорт. Бе чул това име от разговора между тъй наречения Лари и човека, който караше моторницата. Това стана още на тръгване от Флорида и оттогава не бяха промълвили и дума през цялото мъчително изпитание. Не му стана ясна ролята на Лари в това пътуване. Беше двуметров, с врат като дирек, и май седеше тук само за да наблюдава Бар, което отначало се търпеше, но след пет часа започна да го влудява.
Моторницата спря и те се изправиха, целите схванати. Лари изскочи пръв и махна на Бар да го последва. По кея приближаваше още един огромен мъж и двамата с Лари придружиха Бар до чакащия пикап. Пикапът беше с подозрително малко прозорци.
В този момент Бар предпочиташе да се сбогува с новите си познайници и просто да изчезне по посока на Фрийпорт. Щеше да хване самолет за Вашингтон и да забие един здрав юмрук на Коул, щом види мазното му чело. Но все пак трябваше да запази хладнокръвие. Нищо нямаше да посмеят да му направят.
Няколко минути по-късно пикапът спря на тясна писта и Бар бе отведен до малък черен самолет. За миг се възхити от вида му, преди да последва Лари по стълбичката. Бе възвърнал самообладанието си и се отпусна; задача като задача, ще я изпълни. В края на краищата навремето беше един от най-добрите агенти на ЦРУ в Европа. Беше служил и във флота. Знаеше как да се пази.
Седна сам в дъното на кабината. Прозорците бяха със спуснати щори и това го раздразни. Но прояви разбиране. Мистър Матис държеше на своето уединение и Бар уважи това. Лари и другата горила седнаха отпред и запрелистваха списания, без да му обръщат никакво внимание. Трийсет минути след като излетяха, започнаха да се спускат и Лари се заклатушка към него.
— Сложи си това — нареди той и му подаде дебела платнена кърпа, за да покрие с нея очите си.
В този момент всеки новобранец би се стъписал. Един аматьор щеше да заразпитва защо и как. Но на Бар и по-рано му се бе налагало да е с вързани очи и макар че вече сериозно се бе разколебал относно успеха на мисията си, спокойно пое кърпата и покри очи.
Човекът, който свали кърпата му, се представи като Емил, помощник на мистър Матис. Беше дребен и жилав, с тъмна коса и тънки мустачки, извиващи покрай устните му. Седна на един стол на метър от него и запали цигара.
— Нашите хора разправят, че сте на официално посещение — каза той с дружелюбна усмивка.
Бар огледа стаята. Стените бяха целите от стъкло, разделено на квадратчета с тънки летвички. Слънцето грееше ярко и дразнеше очите му. Пътечки от мека трева обграждаха фонтаните и езерцата отвън. Бяха в задната част на огромна къща.
— Тук съм от името на президента — каза Бар.
— Вярвам ви — кимна Емил. Нямаше съмнение, че е кейджун.
— Мога ли да разбера кой сте вие? — попита Бар.
— Казвам се Емил и това е достатъчно. Мистър Матис е неразположен. Може би е най-добре да предадете на мен каквото има.
— Разпореждането е да говоря лично с него.
— Предполагам, че идва от мистър Коул. — Емил така и не спря да се усмихва.
— Точно така.
— Ясно. Мистър Матис предпочита да не се среща с вас. Иска да разговаряте с мен.
Бар поклати глава. Е, ако се стигне дотам и няма друг изход, щеше с удоволствие да си поговори с Емил. Но засега щеше да държи на своето.
— Не съм упълномощен да разговарям с никого, освен с мистър Матис — изрече натъртено Бар.
Усмивката почти изчезна. Емил посочи зад фонтаните към голям павилион с високи прозорци от пода до тавана. Тази чудата постройка бе заобиколена от идеално подрязани храсти и красиви цветя.
— Мистър Матис се е усамотил. Последвайте ме.
Те излязоха от стъклената стая и бавно заобиколиха плитък басейн. Стомахът на Бар се беше свил на топка, но той вървеше уж спокойно след дребния си приятел, сякаш бе на разходка. Из градината се носеше шумът на падаща вода. Една пътека, покрита с дъсчици, отвеждаше към павилиона. Спряха пред вратата.
— Боя се, че трябва да се събуете — каза Емил с усмивка. Той беше бос. Бар развърза обувките си и ги сложи до вратата.
— И не стъпвайте на хавлиите — предупреди го Емил.
Хавлиите ли?
Емил отвори вратата пред Бар, който прекрачи прага. Стаята беше съвършено кръгла, двайсетина метра в диаметър. Вътре имаше три стола и диван, покрити с бели чаршафи. На пода бяха наредени дебели хавлиени кърпи, които оформяха идеално изопнати пътеки из цялата стая. Слънцето грееше ярко през стъклата на покрива. Отвори се една врата и от малка стаичка се появи Виктор Матис.
Бар замръзна и зяпна в него. Слаб и съсухрен, с дълга прошарена коса и мръсна брада. Беше само по бели шорти. Внимателно запристъпва по хавлиите, без да поглежда към Бар.
— Седнете ей там — каза той и посочи един стол. — И не стъпвайте на хавлиите.
Като заобикаляше хавлиите, Бар стигна до стола и седна. Матис се обърна с гръб към него и се загледа през прозорците. Гърбът му приличаше на щавена кожа. Грозни вени прорязваха босите му крака, чиито нокти бяха дълги и жълти. Този човек беше побъркан.
— Какво искате? — попита той тихо, извърнат към прозорците.
— Президентът ме изпрати.
— Не той. Изпратил ви е Флетчър Коул. Съмнявам се, че президентът знае за посещението ви.
А може и да не беше побъркан. Нито един мускул на тялото му не потрепваше.
— Флетчър Коул е шеф на президентския кабинет. Той ме изпрати.
— Познавам Коул. Знам и вас. Знам за вашата оперативна група, тъй наречения Отряд. И така, какво искате?
— Сведения.
— Не ми играйте номера. Какво искате?
— Чели ли сте досие „Пеликан“? — попита Бар.
Немощното тяло не помръдна.
— А вие чели ли сте го?
— Да — отвърна мигом Бар.
— Вярвате ли, че в него има някаква истина?
— Може би. Затова и съм тук.
— Защо се е притеснил толкова от досието мистър Коул?
— Защото двама репортери са подочули за него. И ако е вярно, трябва да научим незабавно.
— Кои са тези репортери?
— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Той пръв е научил и знае за него повече от всеки друг. И непрестанно човърка. Коул смята, че скоро ще публикува нещо.
— Можем да се погрижим за него, нали? — каза Матис сякаш на прозореца. — А кой е другият?
— Рифкин от „Таймс“.
Матис не се помръдваше. Бар огледа чаршафите и кърпите. Да, сигурно е побъркан. Всичко тук беше стерилно и миришеше на камфоров спирт. А вероятно е и болен.