— Мистър Коул вярва ли на тази версия?
— Не зная. Но е много притеснен от досието. Затова съм дошъл, мистър Матис. Ние трябва да узнаем всичко.
— И ако е истина?
— Тогава ще си имаме неприятности.
Най-сетне Матис се раздвижи. Той премести тежестта върху левия крак и скръсти ръце пред тесните си гърди. Но очите му си останаха все така вперени напред. В далечината се виждаха пясъчни дюни и нежните стебла на морския овес, но не и океанът.
— Знаете ли какво смятам аз? — попита тихо той.
— Какво?
— Смятам, че Коул е виновен. Той даде досието на твърде много хора. Той го връчи на ЦРУ. Той ви позволи да го прочетете. И това наистина ме тревожи.
Бар не можеше да измисли никакъв отговор. Беше нелепо да се намеква, че Коул е искал да разпространи досието. Проблемът си ти, Матис, ти уби съдиите. Ти изпадна в паника и уби Калахан. Ти си алчният разбойник, за когото петдесет милиона не бяха достатъчно пари.
Матис се обърна бавно и погледна Бар. Очите му бяха тъмни и зачервени. Никак не приличаше на снимката с вицепрезидента, но тя беше правена преди седем години. Бе остарял с двайсет години за това време.
— За всичко това сте виновни вие, вашингтонски шутове — повиши глас той.
Бар не смееше да го погледне.
— Истина ли е, мистър Матис? Това е, което искам да науча.
Една врата се отвори безшумно зад гърба на Бар. Лари, който беше по чорапи и внимаваше да не настъпи кърпите, направи две крачки и спря. Матис тръгна по хавлиената пътека към една стъклена врата и я отвори. Надникна през нея и каза тихо:
— Разбира се, че е истина. — Излезе навън и бавно затвори след себе си.
Бар проследи с поглед как този безумец се затътри към пясъчните дюни.
Ами сега, помисли си той. Може би Емил щеше да дойде да го вземе. Може би.
Лари приближи още малко с въже в ръка и Бар нито чу, нито усети нещо, докато не стана твърде късно. Матис не желаеше да се пролива кръв в неговия павилион, така че Лари просто строши врата му с един удар и стегна примката докрай.
38
Планът изискваше от нея да бъде в този асансьор точно в този момент, но тя смяташе, че са се случили твърде много неочаквани събития, които да променят малко плана. Ала той не мислеше така. Дълго спориха за асансьора и ето я накрая в него. Той имаше право: това бе най-краткият път до Къртис Морган. И тя имаше право: този път до Къртис Морган бе много опасен. Но и другите пътища можеха да бъдат също толкова рисковани. Цялата игра изглеждаше смъртоносна.
Беше сложила единствената си рокля и единствените си обувки на токчета. Грей каза, че изглеждала прекрасно, а така и трябваше да бъде. Асансьорът спря на деветия етаж и когато излезе, изведнъж почувства силна болка в стомаха си, от която дъхът й секна. Рецепцията беше в дъното на фоайе, застлано с плюш. Името „УАЙТ И БЛАЗЕВИЧ“, изписано с месингови букви, покриваше цялата стена зад гърба на секретарката. Коленете на Дарби бяха отмалели, но тя тръгна към момичето, което я посрещна с дежурна усмивка. Беше пет без десет.
— С какво мога да ви услужа? — попита тя. Табелката на ревера й известяваше, че се казва Пеги Йънг.
— Аз имам — успя да проговори Дарби, след като се закашля — среща с Къртис Морган в пет часа. Казвам се Дороти Блайт.
Момичето я погледна изумено. Толкова беше учудена, че облещи очи срещу Дарби, сега Дороти. Дори не можеше да проговори.
Сърцето на Дарби замря.
— Какво има?
— О, нищо. Изчакайте за момент, ако обичате. — Пеги Йънг се изправи бързо и тичешком изчезна.
Защо хукна? Сърцето й задумка като барабан. Бягай! Опита се да успокои дъх, но се задавяше. Краката й сякаш бяха от пластилин. Бягай! Озърна се, като се помъчи да изглежда безгрижна, сякаш е просто една клиентка, която чака своя адвокат. Ясно че не можеха да я застрелят тук, във фоайето на правна кантора. Той излезе пръв, последван от секретарката. Беше около петдесетгодишен, с буйна посребрена коса и смръщено лице.
— Здравейте — каза той, но сякаш по задължение. — Аз съм Джарелд Швабе, един от съдружниците. Значи казвате, че имате уговорен час при Къртис Морган.
— Да. — Дръж се. — В пет. Какъв е проблемът?
— И се казвате Дороти Блайт, така ли?
— Точно така. Да. Какво има? — В гласа й прозвуча искрено раздразнение.
— Кога уговорихте срещата? — попита той и пристъпи към нея.
— Не си спомням точно. Някъде преди две седмици. Запознах се с Къртис на едно гости в Джорджтаун. Каза ми, че е адвокат на фирми за нефт и газ, а на мене точно такъв ми трябва. Обадих се тук, в кантората ви, и си запазих час. А сега бихте ли ми казали какво става? — Изненада се, че думите излизат така лесно от пресъхналата й уста.
— Защо ви е нужен такъв адвокат?
— Не смятам, че трябва да обяснявам точно на вас — каза тя заядливо.
Вратата на асансьора се отвори и един мъж с евтин костюм побърза да приближи, за да се включи в разговора. Дарби го изгледа смръщено. Всеки миг краката й можеха да се огънат.
Швабе продължи да я напада.
— Не сме си записали за такава среща.
— Ами тогава уволнете секретарката, която ги записва. Така ли посрещате всичките си нови клиенти?
О, тя беше разгневена, но Швабе не се умилостиви.
— Не можете да се срещнете с Къртис Морган — каза той.
— И защо по-точно? — попита твърдо тя.
— Защото е мъртъв.
Коленете й омекнаха и всеки миг можеха да се огънат. Остра болка преряза стомаха й, но, мина й бързо през ума, нямаше нищо лошо, че изглежда шокирана. Та нали той в крайна сметка беше нейният нов адвокат.
— Колко жалко. Защо никой не ми се обади?
Швабе продължаваше да я гледа с подозрение.
— Както ви казах, не сме си записали името Дороти Блайт.
— Какво му се е случило? — попита тя с широко отворени очи.
— Застрелян е в гръб на улицата от неизвестни нападатели, които са го обрали.
Човекът с евтиния костюм приближи към нея.
— Имате ли някакъв документ за самоличност?
— Кой сте вие, по дяволите? — озъби му се тя.
— Той е от охраната — каза Швабе.
— Охрана на какво? — попита високо и наперено тя. — Това юридическа фирма ли е или затвор?
Съдружникът погледна човека в евтиния костюм и стана ясно, че никой от двамата не знае как да реагира в този момент. Тя беше много привлекателна, те я бяха разстроили, обяснението й изглеждаше достоверно. Поуспокоиха тон.
— Защо не си тръгнете, мис Блайт? — предложи Швабе.
— Това и смятам да направя.
Мъжът от охраната се пресегна да я отведе.
— Насам — каза той.
Тя го шляпна през ръката.
— Не ме докосвай, че още утре ще те дам под съд. Само да си ме пипнал!
Това ги стресна. Тя беше побъркана и ставаше агресивна. Но може би и те бяха попрекалили с грубостта си.
— Ще ви изпратя до долу — каза мъжът от охраната.
— Мога и сама да си ида. Просто съм учудена как изобщо имате клиенти, шутове такива. — Отстъпваше с гръб към асансьора. Лицето й беше зачервено, но не от гняв, а от страх. — Имам адвокати в четири щата, но никой не се е отнасял така с мен — изкрещя тя насреща им. Сега беше по средата на фоайето. — Миналата година платих половин милион по адвокати, а тази година се налага да платя цял милион, но не на такива кретени като вас. — Колкото повече се приближаваше към асансьора, толкова по-високо крещеше. Луда жена. Гледаха я стреснато, докато вратата на асансьора се отвори и тя изчезна.
С телефон в ръка, Грей крачеше край леглото и чакаше да повикат Смит Кийн. Дарби се беше проснала на леглото със затворени очи. Грей престана да снове напред-назад.
— Здравей, Смит. Искам бързо да ми провериш нещо.
— Къде си? — попита Кийн.
— В един хотел. Прегледай броевете ни отпреди шест-седем дни. Трябва ми некрологът на Къртис Морган.
— Кой е той?
— Гарсия.