Мисис Баскин отдръпна глава от монитора.
— Бил е нает само преди две седмици — заяви тя почти на себе си.
— Да — отвърна Дарби, като че ли тя го бе наела.
— Вие, предполагам, сте мисис Морган. — Дамата зачука внимателно по клавиатурата.
Продължавай да предполагаш, миличка.
— Да, Бевърли Ан Морган.
— Адресът ви?
— Пемброук 891, Александрия.
Мисис Баскин кимна на екрана, като че ли той можеше да я види и да й засвидетелства одобрението си, и пак зачука.
— Телефонният ви номер?
— 703-664-5980.
Мисис Баскин явно хареса и него. Компютърът също.
— Кой е наел сейфа?
— Съпругът ми, Къртис Морган.
— И какъв е номерът на социалната му осигуровка?
Дарби небрежно отвори новата, доста голяма кожена чанта и измъкна портмонето си. Колко съпруги помнят наизуст номера на социалната осигуровка на съпруга? Тя отвори портмонето.
— 510-96-8686.
— Много добре — заяви мисис Баскин учтиво, вдигна поглед от компютъра и дръпна едно чекмедже.
— Колко време ще се бавите?
— Няма и минута.
Вирджиния Баскин извади някакъв картон, сложи го на бюрото и посочи с пръст.
— Подпишете тук, мисис Морган.
Дарби нервно се подписа на втория ред. Мистър Морган се бе разписал пръв, в деня, когато бе наел сейфа.
Мисис Баскин се вгледа в подписа. Дарби затаи дъх.
— Носите ли си ключа? — запита важно дамата.
— Разбира се. — Дарби се усмихна възможно най-мило.
Мисис Баскин извади някаква кутийка от чекмеджето и се надигна.
— Елате с мен.
Месинговите врати останаха зад тях. По размери трезорът приличаше на клон на банка в предградията. А архитектурно наподобяваше мавзолей със своя лабиринт от коридори, зали и камери. Насреща им се зададоха двама мъже с униформи. Мисис Баскин и Дарби минаха покрай четири съвършено еднакви стаи, където стените бяха покрити догоре с редици касети. Ф566 явно беше в петата, защото мисис Баскин влезе в нея и отвори черната си кутийка. Дарби се огледа нервно.
Вирджиния Баскин беше съвсем делова. Тя се доближи до Ф566, който беше на равнището на рамото й, и мушна своя ключ, после завъртя очи към Дарби, сякаш искаше да каже, твой ред е, глупачке! Дарби измъкна ключа от джоба си и го пъхна до другия. После Вирджиния завъртя и двата, издърпа касетата няколко сантиметра навън и измъкна своя ключ.
Тя посочи с ръка някаква миниатюрна стаичка с плъзгаща се дървена врата.
— Можете да идете там. Като свършите, сложете я обратно, заключете и елате при мен. — Мисис Баскин излезе.
— Благодаря — усмихна се Дарби.
Тя изчака Вирджиния Баскин да се отдалечи достатъчно, после измъкна цялата касета. Не тежеше кой знае колко. Беше петнайсет сантиметра широка, трийсет висока и четирийсет и пет дълга. Отгоре бе отворена. Вътре имаше само две неща — тънък кафяв плик и видеокасета без никакъв надпис на нея.
Нямаше нужда да ходи никъде. Дарби напъха плика и видеокасетата в чантата си, заключи празния сейф и излезе.
Вирджиния още не си бе седнала на бюрото.
— Аз приключих — съобщи й Дарби.
— Това се казва експедитивност.
Много права беше. Нещата се вършат бързо, когато нервите ти всеки момент ще се скъсат.
— Намерих това, което ми трябваше.
— Чудесно. — Мисис Баскин изведнъж омекна. — Четохте ли във вестника оная ужасна история за някакъв адвокат миналата седмица? Оня, дето го нападнали да го обират и го убили тук наблизо. Той не се ли казваше Къртис Морган? Нещо такова май беше. Какъв кошмар!
Ах ти, глупачка такава!
— Не съм го чела — прекъсна я Дарби. — Бях в чужбина. Много ви благодаря.
Този път прекоси фоайето малко по-бързо. Банката гъмжеше от хора и на входа нямаше охрана. Фасулска работа. Време беше наистина да свърши нещо, без някой да се лепне за нея.
Верният страж охраняваше мраморната колона. Тя блъсна въртящата се врата, стъпи на тротоара и бе почти до колата, когато той я настигна.
— Качвай се бързо! — изкомандва тя.
— Какво намери? — задъхано попита той.
— Давай да изчезваме оттук! — Дръпна рязко вратата и се шмугна вътре.
Той запали мотора и натисна газта.
— Кажи сега нещо — настоя Грей.
— Опразних сейфа — обясни тя. — Има ли някой зад нас?
Той надникна в огледалото.
— Откъде да знам, по дяволите? Какво имаше вътре?
Тя откопча чантата си и измъкна плика. После го отвори. Грей удари спирачки и едва не се заби в колата отпред.
— Гледай къде караш! — изкрещя тя.
— Добре де! Добре! Какво има в плика?
— Не знам! Не съм го прочела още и ако ме убиеш, никога няма да го прочета.
Тръгнаха отново. Грей пое дълбоко дъх.
— Виж какво, хайде да не крещим повече, а? Дай да се успокоим.
— Добре. Ти карай, а аз ще се успокоя.
— Така. Сега спокойни ли сме?
— Да. Ти се успокой. И гледай къде караш. Къде отиваме?
— Не знам. Какво има в плика?
Тя измъкна отвътре някакъв документ и погледна Грей, който също се взираше в листа хартия в ръката й.
— Гледай къде караш!
— Ти само ми прочети какво пише вътре.
— Не мога да чета в кола. Става ми лошо.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите!
— Пак почваш да крещиш.
Той рязко изви кормилото вдясно и спря пак на забранено. Отзад запищяха клаксони. Изгледа я свирепо.
— Благодаря — усмихна се сдържано тя и започна да чете на глас.
Беше клетвена декларация, написана чистичко и прегледно на четири страници и заверена в присъствието на нотариус. Датата показваше, че е правена в петък, деня преди последното обаждане на Морган. Под клетва младият Къртис заявяваше, че работи в отдел „Нефт и газ“ в „Уайт и Блазевич“ от самото си постъпване във фирмата преди пет години. Клиентите му били частни проучвателни фирми от различни страни, но в повечето случаи американски. От самото начало работел за клиент, който бил ответник в огромен процес в южна Луизиана. Клиентът се наричал Виктор Матис. И този мистър Матис, с когото никога не се бе срещал, макар че съдружниците в „Уайт и Блазевич“ добре го познавали, настоявал делото да бъде спечелено на всяка цена, та да може в крайна сметка да вади милиони барели нефт от мочурищата на Теребон Париш в Луизиана. Там имало и милиони кубически метра природен газ. За това дело в „Уайт и Блазевич“ отговарял съдружникът Ф. Симс Уейкфилд, който бил близък приятел на Виктор Матис и често го посещавал на Бахамските острови.
Дарби и Грей седяха на забраненото място, откъдето полицаите всеки момент можеха да ги вдигнат, и не забелязваха профучаващите покрай тях коли, които ги заобикаляха опасно близо. Тя четеше бавно, а той слушаше със затворени очи.
И така делото било твърде важно за „Уайт и Блазевич“. Фирмата не участвала пряко в процеса и обжалването на присъдата, но цялата документация минавала през Уейкфилд. Той работел само по делото „Пеликан“, както го наричали всички. Прекарвал по-голямата част от времето си в телефонни разговори било с Матис, било с някой от стотината прависти, които работели за него. Морган отчитал по десет часа седмично по делото, но работата му била все някъде из периферията. Предавал отчета си директно на Уейкфилд и това било необичайно, защото всички други отчети се връчвали на финансовия отговорник на отдела, който ги пращал в счетоводството. Морган бил научил туй-онуй за толкова години и бил твърдо убеден, че Матис не плаща на фирмата по обичайната й часова ставка. Направо бил сигурен, че фирмата е поела делото срещу процент от бъдещите постъпления от нефта. Бил дочул цифрата десет процента от чистата печалба. Това било нещо нечувано в бранша.
Отвън изсвириха спирачки и те настръхнаха, очаквайки удара. Размина им се на косъм.