Някаква кола спря от неговата страна. Задната врата се отвори и той се появи. Колата изфуча надолу, а той се огледа. Накуцвайки едва-едва, Пъна се приближи небрежно до мъжа с черното кепе. Поговориха няколко секунди, после Пъна тръгна на юг, към пресечката на Петнайсета улица и Л стрийт. Оня тип остана на мястото си.
Тя плъзна поглед из стаята. Всички бяха потънали в работа. Пъна беше изчезнал, така че не можеше да го покаже на Грей, който четеше и се усмихваше. Не, те не следяха журналиста. Чакаха нея.
Сигурно бяха на ръба на отчаянието. Стояха на улицата и се надяваха да стане някакво чудо, момичето да излезе от сградата и те да могат да я приберат. Бяха наистина уплашени. Тя беше вътре, разказваше всичко и размахваше копия на онова проклето досие. Утре играта щеше да свърши. Трябваше да я спрат по някакъв начин. Имаха заповед.
В стаята бе пълно с мъже, но Дарби усети, че я полазват тръпки.
Фелдман свърши последен. Той подаде своя екземпляр на Грей.
— Дребни неща. Няма да отнеме повече от час. Дай да видим сега какви телефонни разговори трябва да се проведат.
— Само три, струва ми се — рече Грей. — С Белия дом, ФБР и „Уайт и Блазевич“.
— Споменал си по име само Симс Уейкфилд от фирмата. Защо? — запита Краутхамър.
— Морган го цитираше най-много.
— Но паметната бележка е от Велмано. Мисля, че той трябва да бъде назован.
— Съгласен съм — обади се Смит Кийн.
— И аз — подкрепи го Де Басио.
— Добавих името му — успокои духовете Фелдман. — Ще включим Айнщайн по-късно. Изчакай до четири и половина — пет, преди да се обадиш в Белия дом и оная фирма. Ако го направиш по-рано, може да се побъркат и да хукнат в съда.
— Съгласен съм — кимна адвокатът Литски. — Не могат да ни спрат, но могат да се опитат. Аз бих изчакал до пет, преди да им звънна.
— Добре — съгласи се Грей. — До три и половина ще го преработя. После ще се обадя на ФБР за техния коментар. След това в Белия дом и накрая — в „Уайт и Блазевич“.
Фелдман беше вече на вратата.
— Ще се видим отново тук в три и половина. Стойте до телефоните си.
Когато стаята отново се изпразни, Дарби заключи вратата и посочи към прозореца.
— Нали съм ти споменавала за Пъна?
— Не думай.
Те заоглеждаха най-щателно улицата под тях.
— Боя се, че да. Той се срещна с нашето приятелче, после изчезна. Сигурна съм, че беше той.
— Значи не съм аз на мушката, така ли?
— Предполагам, че не. А аз наистина искам да се махна оттук.
— Ще измислим нещо. Ще се обадя на охраната. Искаш ли да кажа на Фелдман?
— Не. Още не.
— Познавам някои ченгета.
— Страхотно! И те просто ще дойдат и ще го пребият, нали?
— Тия ченгета ще го направят.
— Нищо не могат да им направят, Грей. Какъв закон нарушават в момента?
— Никакъв, планират си просто едно убийство.
— В безопасност ли сме в тая сграда?
Грей се замисли за миг.
— Нека да кажа на Фелдман. Ще сложим двама души охрана пред вратата.
— Добре.
Фелдман одобри втората чернова в три и половина и Грей получи разрешение да се обади на ФБР. В залата бяха донесени четири телефона и магнетофонът беше включен. Фелдман, Смит Кийн и Краутхамър вдигнаха слушалките.
Грей позвъни на Фил Норвел, негов стар познат и понякога източник на информация, ако такова нещо можеше да съществува в Бюрото. Норвел имаше директен телефон.
— Фил, обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“.
— Струва ми се, че знам къде работиш, Грей.
— Разговорът се записва, Фил.
— Значи е нещо сериозно. Какво е станало?
— Сутринта пускаме материал, описващ в подробности организирането на убийствата на Розенбърг и Дженсън. Назоваваме поименно Виктор Матис, петролен магнат, и двама от неговите адвокати тук, във Вашингтон. Освен това споменаваме Верхик, не като участник в заговора, разбира се. Смятаме, че ФБР е знаело за Матис още в началото, но по настояване на Белия дом е отказало да проведе разследване. Искаме да ви дадем възможност да реагирате.
От другия край на жицата не се чуваше нищо.
— Фил, там ли си?
— Да. Така ми се струва.
— Някакъв коментар?
— Сигурен съм, че ще дадем коментар, но ще трябва да ти се обадя след малко.
— След малко почваме да печатаме, така че трябва да побързате.
— Слушай, Грей, това наистина е удар под кръста. Не може ли да го задържите един ден?
— В никакъв случай.
Норвел млъкна.
— Добре. Нека да говоря с мистър Войлс и ще ти звънна.
— Благодаря.
— Не, аз ти благодаря, Грей. Чудесна новина, няма що. Мистър Войлс ще бъде във възторг.
— Чакаме те. — Грей натисна бутона и освободи линията.
Кийн изключи магнетофона.
Почакаха осем минути и отсреща се обади самият Войлс. Настояваше да говори с Джаксън Фелдман. Магнетофонът беше включен отново.
— Мистър Войлс? — Гласът на Фелдман беше някак топъл, успокояващ. Двамата се бяха срещали много пъти, така че „мистър“-а беше съвсем излишен.
— Викай ми Дентън, по дяволите. Слушай, Джаксън, какво държи твоето момче? Това е лудост. Направо се хвърляте в пропастта. Проучвахме Матис и още го проучваме, така че е прекалено рано да го притиснем. Сега казвай, какво държи твоето хлапе?
— Името Дарби Шоу говори ли ти нещо? — Тук Фелдман й се ухили. Тя се беше облегнала на стената.
Войлс реагира бавно.
— Да — отвърна просто той.
— Моето хлапе държи досие „Пеликан“, а пред мен седи Дарби Шоу.
— Боях се да не е мъртва.
— Не е. Съвсем си е жива. Тя и Грантам са потвърдили от друг източник фактите, изложени в досието. Направо сензация, Дентън.
Войлс въздъхна дълбоко и взе да омеква.
— Водим разследване срещу Матис като възможен извършител — каза той.
— Магнетофонът е включен, Дентън, внимавай.
— Добре де, трябва да поговорим. Искам да кажа, по мъжки. Може пък да имам доста ценна информация за вас.
— Заповядай в редакцията.
— Идвам. Пристигам след двайсет минути.
При мисълта, че големият Ф. Дентън Войлс ще се метне в лимузината си и ще хукне към редакцията, началниците страшно се развеселиха. Бяха го наблюдавали години наред и знаеха, че е майстор в излизането от затруднени положения, дори когато съвсем е загубил играта. Той мразеше пресата и готовността му да разговаря с тях на тяхна територия и при техните условия означаваше само едно — щеше да насочи удара към някого другиго. И най-вероятната мишена беше Белия дом.
Дарби нямаше желание да се среща с този човек. Мислеше само как да се измъкне. Можеше да им покаже мъжа с черното кепе, но него от половин час го нямаше. А и какво щеше да направи ФБР? Трябваше първо да го хванат и после какво? Да го обвинят в скитничество? Или пък в замисляне на отвличането й? Да го подложат на мъчения, докато не си каже всичко? Най-вероятно нямаше да й повярват.
Не желаеше да си има работа с ФБР. Не искаше да я пазят. Щеше да замине и никой нямаше да знае къде. Може би само Грей. А може би не.
Той набра номера на Белия дом и всички грабнаха слушалките. Кийн пусна магнетофона.
— Флетчър Коул, моля. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Много е спешно.
Той зачака.
— Защо Коул? — попита Кийн.
— Всичко минава през него — обясни му Грей с ръка на слушалката.
— Кой казва това?
— Един източник.
Секретарката се върна и предаде, че мистър Коул е тръгнал към телефона. Изчакайте, ако обичате. Грей се усмихна. Адреналинът пулсираше.
Накрая отсреща вдигнаха слушалката.
— Флетчър Коул слуша.
— Здравейте, мистър Коул. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Този разговор се записва, разбирате, нали?