Двама старци в средата се галеха и опипваха. Дженсън хвърляше поглед към тях от време на време, но вниманието му беше приковано от екрана. Тъжна работа, помисли си той, да си на седемдесет години, да гледаш смъртта в очите, да се мъчиш да се изплъзнеш от лапите на СПИН-а и да бъдеш прокуден на някакъв мръсен балкон да търсиш мъничко щастие.
Скоро на балкона се появи и четвърти. Той погледна Дженсън и прегърнатата двойка и се насочи тихичко към горния ред на средната част. Носеше бира и пуканки. Прожекционният апарат беше точно зад гърба му. Три реда по-долу и малко вдясно седеше съдията. Пред него посивелите влюбени се целуваха, нещо си шепнеха и се кикотеха, забравили за останалия свят.
Беше облечен съвсем подходящо. Тесни джинси, черна копринена риза, обица, очила с рогови рамки, късо подстригана коса и добре поддържани мустаци. Типичен хомосексуалист. Камел педераста.
Той изчака няколко минути, после се плъзна надясно и седна на стола до пътеката. Никой не му обърна внимание. На кой му пукаше къде сяда?
В дванайсет и двайсет старците сякаш се поизтощиха. Те се надигнаха, държейки се за ръка, и се измъкнаха на пръсти, като продължаваха да си шепнат и да се кикотят. Дженсън не ги и погледна. Беше погълнат изцяло от филма, някаква шеметна оргия на борда на яхта по време на буря. Камел се прокрадна като котка по тясната пътека и седна три реда зад съдията. Отпи от бирата. Бяха сами. Изчака една минута, после бързо се премести един ред по-долу. Дженсън бе на два-три метра от него.
Бурята бушуваше все по-силно — и оргията също. Ревът на вятъра и писъците на участниците кънтяха неистово в малката зала. Камел остави бирата и пуканките на пода и отмота около метър жълто найлоново въже от кръста си. После бързо уви двата края около дланите си и прекрачи облегалката на стола отпред. Жертвата му дишаше тежко. Кутията с пуканките се тресеше.
Атаката беше бърза и брутална. Камел преметна въжето точно под ларинкса и яростно го изви. После го дръпна надолу и главата падна на облегалката на стола. Вратът се счупи без усложнения, Камел усука въжето и го завърза зад врата, после промуши дванайсетсантиметрова метална пръчка през възела и завъртя турникета, докато месото се разкъса и почна да кърви. Всичко свърши за десет секунди.
Изведнъж бурята утихна и на екрана започна нова оргия, този път в чест на слънцето. Дженсън се смъкна на стола. Пуканките се бяха разпилели по краката му.
Камел не беше от хората, които умират да се възхищават на собствената си работа. Той слезе от балкона, мина спокойно покрай рафтовете със списания и съответни приспособления във фоайето и излезе на тротоара.
Стигна с обикновения бял форд до летище Дълес, преоблече се в тоалетната и зачака самолета за Париж.
4
Първата дама беше на Западното крайбрежие. Присъстваше на поредица закуски, където едно плато струваше пет хиляди долара. Но богаташите сноби с удоволствие пилееха луди пари за студени яйца и евтино шампанско заради възможността да бъдат видени, а може би и фотографирани с Кралицата, както я наричаха някои. Така че президентът си спеше самичък, когато телефонът иззвъня. Верен на великата традиция, завещана му от американските президенти, в миналото му бе минавала мисълта да си намери любовница. Но сега подобно нещо би изглеждало така не републиканско. Освен това беше стар и уморен. Често спеше самичък и когато Кралицата беше и Белия дом.
Спеше дълбоко. Телефонът иззвъня дванайсет пъти, докато го чуе. Вдигна слушалката и погледна часовника. Четири и половина сутринта. Президентът чу първите няколко думи, скочи от леглото и след осем минути беше в Овалния кабинет. Без да вземе душ, без вратовръзка. Взря се за секунда в началника на кабинета Флетчър Коул и седна официално зад бюрото си.
Коул се усмихваше. Безупречните му зъби и голото му теме сияеха. Само на трийсет и седем, той беше момчето чудо, което преди четири години бе спасило губещата предизборна кампания и бе поставило шефа си в Белия дом. Изкусен играч и безскрупулен подмазвач, той бе успял със зъби и нокти да си пробие път сред най-близкото обкръжение и сега беше вторият човек след президента. Мнозина смятаха, че всъщност командна той. Самото споменаване на името му всяваше ужас всред по-нисшия персонал.
— Какво се е случило? — запита бавно президентът.
Коул се разхождаше пред бюрото му.
— Не знам подробности. И двамата са мъртви. Двама служители на ФБР са намерили Розенбърг около един сутринта. Убит в леглото. Санитарят и един полицай от охраната на Съда също са убити. И тримата застреляни в главата. Много чиста работа. Докато ФБР и полицията разследвали случая, им се обадили, че намерили Дженсън в някакъв педерастки клуб. Открили го преди няколко часа. Войлс ми се обади в четири и аз ви позвъних. Той и Гмински ще пристигнат след минута.
— Гмински ли?
— ЦРУ трябва да се включи, поне засега.
Президентът скръсти ръце зад главата си и се протегна.
— Розенбърг е мъртъв.
— Да. Предлагам след няколко часа да излезете с обръщение към нацията. Мабри вече нахвърля черновата. Аз ще го доизгладя. Да изчакаме да стане светло, поне седем часът. Иначе ще е много рано и ще загубим голяма част от публиката.
— Пресата…
— Информирана е вече. Снимали са линейката, с която са откарали Дженсън в моргата.
— Не знаех, че е с обратни наклонности.
— Е, сега няма никакво съмнение. Това е идеалната криза за нас, господин президент. Помислете си само. Не сме я предизвикали ние. Не е наша вината. Никой не може да ни обвинява. Цялата нация ще бъде шокирана и обзета от чувство за солидарност. Време да се обединим около водача. Страхотно е. Не може да има никакъв обратен ефект.
Президентът отпи от кафето и се загледа в документите, пръснати по бюрото.
— А аз ще мога да преустроя Съда.
— Това е най-хубавото. Ето какво ще оставите след себе си. Вече се обадих на Дювал в Министерството на правосъдието и му наредих да се свърже с Хортън, за да набележат един предварителен списък от кандидати. Снощи Хортън е държал реч в Омаха, но сега вече лети насам. Предлагам да се срещнем с него по-късно тази сутрин.
Президентът кимна — обикновено предложенията на Коул се одобряваха. Винаги оставяше младокът да се мъчи с подробностите. Самият той никога не бе обичал да се занимава с тях.
— Има ли заподозрени?
— Засега никакви. Всъщност, не знам. Казах на Войлс, че очаквате от него информация, щом пристигне.
— Някой, струва ми се, беше казал, че ФБР охранява Върховния съд.
— Точно така — ухили се още по-широко Коул. — Войлс да си бърше лайната сега. Нещата се развиват доста неблагоприятно за тях.
— Чудесно. Искам Войлс да поеме своята част от вината. Погрижи се за пресата. Нека да го оплюят. Тогава можем да му натрием хубаво носа.
На Коул страшно му хареса тази идея. Той спря да крачи напред-назад и надраска нещо в големия си тефтер. Някой от охраната почука на вратата, после я отвори. Директорите Войлс и Гмински влязоха заедно. Четиримата се ръкуваха, а в стаята изведнъж се възцари сериозно и мрачно настроение. Новодошлите седнаха пред бюрото, а Коул зае обичайното си място до прозореца, встрани от президента. Той мразеше Войлс и Гмински; и те го мразеха. Коул цъфтеше, когато го мразеха. Президентът го слушаше и само това имаше значение за него. Сега щеше да помълчи малко. Когато в стаята имаше външни хора, бе важно да се покаже, че командва президентът.
— Съжалявам, че се наложи да дойдете, но ви благодаря, че сте тук — заяви домакинът. Те кимнаха мрачно, приемайки уж на сериозно тази очевидна лъжа. — Какво е станало?
Войлс заговори бързо и съвсем конкретно. Описа сцената при откриването на труповете в дома на Розенбърг. В един часа през нощта сержант Фъргюсън трябвало по правило да се обажда на сътрудниците, чакащи на улицата. Когато той не излязъл навън, те влезли вътре. Убийствата били извършени много чисто и професионално. После директорът на ФБР описа онова, което знаеше за смъртта на Дженсън. Счупен врат. Удушване. Открит от някакъв посетител на балкона. Явно никой не е видял нищо. Този път тонът на Войлс не бе толкова груб и рязък. Беше лош ден за Бюрото и той усещаше, че ударът иде. Какво пък, беше надживял петима президенти и със сигурност щеше да надиграе тоя идиот.