Выбрать главу

Войлс сложи пурата в устата си, но не я запали. Така мислеше по-добре.

— Ще ви предложа една сделка.

— Не съм в настроение за сделки. — Тя се облегна на стената и го изгледа почти презрително. После очите й се спряха на Грей.

— Добра е. Разполагам със самолети и хеликоптери и много хора, които носят пистолети и ни най-малко не се страхуват от ония момчета вън, дето си играят на криеница. Първо, ще ви измъкнем от сградата, без никой да разбере. Второ, ще ви качим на моя самолет и ще отлетите закъдето искате. Трето, оттам можете да изчезнете. Имате думата ми, че няма да ви следим. Но, и това е четвърто, вие ще ми разрешите да се свържа с вас чрез мистър Грей, ако — и само ако — действително се наложи.

Докато го слушаше, Дарби гледаше в Грей. Беше ясно, че на него предложението му харесва. Лицето й остана безизразно, но, ей богу, наистина звучеше добре. Ако се бе доверила на Гавин след първия телефонен разговор, сега той щеше да е жив и тя нямаше да е държала Камел за ръка. Ако просто бе напуснала Ню Орлиънс с Верхик, както й бе предложил, нямаше да го убият. Всеки пет минути през последната седмица бе мислила за това.

Тази работа се оказа прекалено голяма лъжица за нейната уста. Идва време, когато просто свиваш знамената и се оставяш в ръцете на другите. Този мъж не й харесваше, но от десет минути насам бе невероятно искрен с нея.

— Ваш самолет с ваши пилоти ли?

— Да.

— Къде се намира?

— В базата „Андрюс“.

— Да направим така. Аз се качвам на самолета и той се отправя за Денвър. В него сме само аз, Грей и пилотите. Трийсет минути след излитането аз нареждам на пилота да поеме, да кажем, към Чикаго. Може ли да стане?

— Той трябва да подаде маршрута, преди да излети.

— Знам. Но вие сте директор на ФБР и имате достатъчно връзки.

— Добре. Какво следва в Чикаго?

— Слизам от самолета сама, а той се връща в базата заедно с Грей.

— И вие какво ще правите в Чикаго?

— Загубвам се в голямото летище и хващам първия самолет, който напуска страната.

— Ще стане и все пак имате думата ми, че няма да ви следим.

— Знам. Простете ми, че съм толкова предпазлива.

— Разбрахме се. Кога искате да тръгнете?

— Кога ли? — Тя погледна Грей.

— Трябва ми около час да преработя статията и да добавя забележките на мистър Войлс.

— След един час — обърна се тя към директора на ФБР.

— Ще ви изчакам.

— Може ли да поговорим насаме? — Тя посочи Грей с глава.

— Разбира се. — Войлс взе шлифера си и тръгна да излиза. Но на вратата се спря. — Вие сте изумителна жена, мис Шоу. С вашия ум и кураж сте на път да ликвидирате един от най-страшните престъпници в тази страна. Възхищавам ви се. И ви обещавам, че винаги ще бъда откровен с вас.

Той пъхна пурата в устата си, усмихна се за сбогом и излезе.

Дарби и Грей останаха сами.

— Мислиш ли, че ще бъда в безопасност? — попита тя.

— Да. Струва ми се, че е искрен. Освен това неговите хора имат оръжие и могат да те измъкнат оттук. Всичко е наред, Дарби.

— Ти ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се.

Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му. Той я притисна към себе си и затвори очи.

В седем часа вечерта редакторите се събраха за последен път около масата. Беше все още вторник. Те набързо прегледаха частта с коментара на Войлс, която Грей беше добавил. Фелдман влезе малко по-късно. На лицето му сияеше блажена усмивка.

— Няма да повярвате — заяви той. — Току-що имах два разговора. Първо се обади Лудвиг от Китай. Президентът го открил там и почнал да го моли да задържим материала двайсет и четири часа. Лудвиг каза, че човечецът само дето не плачел. А Лудвиг, нали си е джентълмен, го изслушал най-внимателно и после най-учтиво му отказал. После звънна съдията Роланд, мой стар приятел. Изглежда, че ония приятелчета от „Уайт и Блазевич“ са го вдигнали от масата да го молят за разрешение да подадат иск за спиране на материала още тази вечер и за незабавното му разглеждане. Съдията Роланд ги изслушал доста невнимателно и най-неучтиво им отказал.

— Давай да го пускаме това мъничко бижу! — изрева Краутхамър.

43

Излитането мина съвсем гладко и реактивният самолет се отправи на запад, в посока Денвър. Поне засега. Вътре беше удобно, но не и луксозно. В края на краищата собственици бяха данъкоплатците, а го ползваше човек, който изобщо не държеше на изисканата страна. Няма и хубаво уиски, установи Грей след огледа на барчето. Войлс беше въздържател, което в момента страшно ядоса Грей, защото умираше от жажда. Да няма с какво да си почерпи гостите! В хладилника откри две не съвсем изстудени кутии тоник и подаде едната на Дарби. Тя я отвори веднага.

Самолетът набра височина и като че ли застина неподвижно над облаците. Вторият пилот се появи на вратата и учтиво се представи.

— Беше ни казано, че скоро след излитането ще трябва да поемем друг курс.

— Точно така — потвърди Дарби.

— Добре. След десетина минути ще трябва да знаем нещо по-точно.

— Няма ли тук някакъв алкохол? — попита троснато Грей.

— Съжалявам, не. — Пилотът се усмихна любезно и се върна в кабината.

Дарби и дългите й крака заемаха по-голямата част от малкото канапе, но той беше решен да се намести до нея, затова ги повдигна лекичко и седна на края. Сега краката й бяха на коленете му. Ноктите бяха червени. Той разтри глезените й. Развълнува се от тази първа близост — държеше нозете й. За него това беше нещо много интимно, но на нея като че ли не й направи кой знае какво впечатление. По лицето й вече пробягваше усмивка. Явно започваше да се успокоява и отпуска. Всичко бе свършило.

— Беше ли те страх? — запита той.

— Да. А теб?

— И мен, но същевременно се чувствах в безопасност. Не беше както доскоро, все пак шестима души, въоръжени до зъби, ни служеха за щит. Пък и как да разбереш, че те следят, когато си в кола без прозорци?

— На Войлс цялата тая работа страшно му хареса, нали?

— Беше като Наполеон — чертае планове, разполага войските… Това е голям момент за него. Сутринта ще поеме удара, но веднага ще го отклони. Единственият човек, който може да го уволни, е президентът, а точно сега Войлс го държи в ръцете си, бих казал аз.

— И убиецът бе намерен. Сигурно наистина е доволен.

— Мисля, че удължихме кариерата му поне с десет години. Какво направихме, а!

— Струва ми се, че е симпатичен — усмихна се Дарби. — В началото не го харесах, но човек някак си неусетно започва да го възприема. Освен това е добър. Когато говореше за Верхик, видях как очите му се насълзиха.

— Направо сладурче. Сигурен съм, че Флетчър Коул ще си умре от удоволствие, като се срещне след няколко часа с това мило и добро човече.

Стъпалата й бяха издължени и слаби. Всъщност съвършени. Той ги погали лекичко и се почувства като ученик на втората си среща, който е стигнал до коляното и сега не смее да помръдне длан по-нагоре. Нозете й бяха бледи и имаха нужда от слънце; знаеше, че само след няколко дни те ще потъмнеят, а между пръстите й ще скърца пясък. Не го беше поканила дори на гости и това беше обезпокоително. Нямаше никаква представа къде отива тя — изглежда нарочно криеше. Макар че не бе убеден дали и тя самата знае със сигурност посоката си.

Мъжките ръце около стъпалата й напомниха за Томас. Той се напиваше — е, не съвсем — и почваше да размазва лака около ноктите й. И докато седеше в полюляващия се леко самолет, унасяна от едва доловимото бучене на моторите, Дарби усети, че Калахан изведнъж остава някъде далеч, изчезва. Беше загинал само преди две седмици, но сякаш бяха минали години. Толкова много неща й се случиха през това време. Така се оказа по-добре. Ако беше останала в Тулейн, щеше всеки ден да минава покрай кабинета му, да влиза в залата, където той четеше лекции, да разговаря с другите преподаватели, да поглежда към апартамента му от улицата. И щеше ужасно да боли. Малките подробности и изобщо спомените са хубаво нещо, но когато раната е прясна, те просто пречат. Тя беше вече друг човек, имаше друг живот, на друго място.