— И аз се питам същото. Може пък да са специално подбрани тъкмо защото загубата не би била катастрофална.
— Звучи ми безсмислено.
— И на мен. Ако този човек не е искал да ти навреди, просто не би стрелял по конете ти.
Появи се хубава чернокожа жена, ниско подстригана, с високи скули, и вкара в кабинета количка за сервиране. Върху нея имаше сребърна кана за кафе, бели порцеланови чашки, а каничката за сметана и захарницата очевидно бяха от същия сервиз като каната. Жената ни поднесе кафето и излезе. Аз си добавих сметана и две бучки захар. Клайв предпочете да го пие черно.
— Та каква охрана ти осигурява Джон Делрой? — попитах аз.
— Защо питаш?
— Защото не зная.
— И смяташ, че това е достатъчно основание?
— Не отричам, любопитен човек съм — отвърнах. — Вероятно затова съм избрал тъкмо този занаят. Но ако оставим това настрана, работата ми се състои в търсене на дълбоко скрита истина. Зная, че е потулена, но няма кой да ми подскаже къде. Тъй че, щом се натъкна на камък, колкото и да е голям, опитвам се да го катурна.
— Не означава ли това, че понякога откриващ неща, които не е трябвало да знаеш? И дори не си искал да знаеш?
— О, да.
— И това не те спира?
— Не знам друг начин.
Клайв ме изгледа замислено. Отпи от кафето си. Отвън запърхаха птички. Сигурно бяха врабчета, но прелитаха твърде бързо, за да успея да ги различа.
— Имам три дъщери — рече Клайв. Две от тях са наследили поквареността на майка си.
— А Пени прави изключение?
— Да. Още като момичета другите две се отдадоха на порока, омъжиха се неподходящо, а и бракът като че ли усили податливостта им.
Клайв не гледаше към мен. Доколкото можех да преценя, нищо конкретно не виждаше. Очите му просто бяха безцелно вперени някъде в пространството.
— Порокът има нужда от компания — отбелязах аз.
Не бях сигурен дали ме чу. Продължаваше да седи замислен, вторачен в нищото.
— Задълженията на Делрой са включвали да следи момичетата — позволих си да предположа.
Той все така мълчеше, ала след време очите му бавно ме взеха на фокус.
— Както и да оправя неприятностите, в които се забъркват, а и тези на съпрузите им.
— Например? — настоях аз.
Клайв поклати глава. Птичките отвън бяха отлетели нанякъде и сега само завесите пърхаха, раздвижвани от топлия въздух на Джорджия. Оставих празната порцеланова чашка върху количката и се изправих.
— Благодаря за кафето.
Значи разбираш? — рече Клайв.
— Да — отвърнах.
12
Вечерта дойде, без да получа покана за празненство в имението на Клайв, и ето че ми се удаде възможност да си остана в леглото в мотела и да говоря по телефона със Сюзан Силвърман, която ми липсваше.
— Досега само една от сестрите направи сериозен опит да ме прелъсти — казах аз.
— Какво разочарование — отвърна Сюзан. — Много ли са тези сестри?
— Три.
— Може би другите две просто изчакват, докато те опознаят.
— Нищо чудно.
— Не бих казала, че съм имала затруднения да те прелъстя.
— Старая се да не проявявам безразличие.
Помълчахме. Климатичната инсталация изпълваше стаята с тихо жужене. Отвън в тъмнината, сгъстена от облаци насекоми, лятна Джорджия хвърляше своето тежко лятно покривало.
— Ще се похвалиш ли с някакъв професионален напредък? — попита Сюзан след доста време.
— Опознавам работодателя си и семейството му.
— Е, и?
— И все едно съм герой от някоя пиеса на Тенеси Уилямс… Старецът сякаш е извън свадите. Стои някак настрана, има си приятелка, изглежда по-добре от застаряващата рок звезда Джордж Хамилтън и като че ли е оставил ежедневното управление на бизнеса в ръцете на най-малката си дъщеря.
— За нея какво ще ми кажеш?
— Харесвам я. Умна и делова. Намира ме забавен.
— Значи дори да не беше умна и делова… — вметна Сюзан.
— Всъщност тъкмо така разбрах, че е умна и делова.
Смехът на Сюзан долетя от близо две хиляди километра, искрен и близък, събуждащ у мен чувството, че ако някога имам свой дом, тъкмо с това ще го свързвам. От усещането ме стегна гърлото.
— Ами другите сестри? — попита тя.
Разказах й каквото знаех.
— Какво ще кажеш за омъжена жена, чийто съпруг предпочита малки момчета?
— Вероятно по-добре би било да се е омъжила за човек, който предпочита нея — отсъди Сюзан.
— Ей, вие психоаналитиците сте голяма работа.
— Когато работя професионално, зная онова, което пациентите споделят с мен. А за Стоуни и еди-кого си не зная нищо.