Бяхме излезли на двулентово шосе. Минавахме край ниви с пръснати бездействащи селскостопански машини и от време на време покрай някой супермаркет „Сейфуей“ или закусвалня „Бъргър Кинг“. Нямаше голямо движение. Бекър гледаше пътя пред себе си.
— Имаш ли причина да питаш?
— Опитвам се да бъда детектив — отвърнах аз. — Освен това, изглежда, мнозина в това семейство рано или късно ще забъркат някоя каша.
— С изключение на Пени.
— Да.
Старецът се поукроти, откакто се появи Доли.
— А преди това?
— Как да ти кажа. Известно време беше женен за майката на момичетата. В момента не мога да си спомня името й. Но знам, че беше хипи.
— Преди трийсет години това не беше толкова необичайно — казах аз.
Тъй де, тогава се ожениха. Времената обаче се промениха, а тя не. Преди десетина години избяга с някакъв рокаджия.
— Пени трябва да е била на петнайсет.
— Да. Другите две момичета бяха малко по-големи.
— Две години им е разликата. Значи трябва да са били на седемнайсет и деветнайсет.
— Ясно — отсече Бекър. — Ти май си се ровил повече, отколкото признаваш.
— От малък съм си скромен — казах аз. — Кажи нещо за развода.
— Не знам нищо.
— А имало ли е развод?
— Не знам. Няма нищо общо с моя отдел.
— Та какво е правил Клайв в периода между хипито и Доли?
— Всичко възможно — отвърна Бекър.
Теглена от коне двуколка, натоварена с някаква непозната за мен машина, пъплеше в нашето платно. Нищо не разбирам от селскостопанска техника, но реших, че е предназначена да прави нещо със сеното. Чернокож мъж в работни дрехи и филцова шапка седеше отпред на капрата, но май нехаеше какво става наоколо му. Сякаш конят бе на дежурство в момента. Бекър намали и направи плавен завой, за да го задмине.
— Пиене, жени, такива неща ли?
— По много и от двете — потвърди Бекър.
— О, сладка младост.
Бекър се ухили, без да откъсва поглед от пътя.
— Ако се помотаеш край момичетата на Клайв, може и ти да се подмладиш — подхвърли той.
— Докато Клайв е изживявал момчешките си мечти, кой се грижеше за момичетата?
— Не знам — отсече той.
— Има ли нещо, което би ми помогнало? Клайв да е прелъстил нечия жена? Някой съпруг да търси отмъщение? Да не е преспал с някоя, да я е изоставил, а тя сега да си го връща?
— Не обръщам внимание на тия глупости — заяви Бекър. — Приличам ли ти на Ан Ландърс, която води рубрика „Писма на читателите“?
— По-скоро на боксьора Арчи Мур. И също на някой, дето знае много, но казва малко.
— Рядък талант — отвърна Бекър.
— Истинският талант внушава, че си готов да кажеш всичко, което знаеш.
— И това го мога.
— Стига да искаш.
Бекър си гледаше пътя.
— А защо не искаш? — настоях.
Отминахме надписа „Добре дошли в Олтън“.
Защото ме караш сам да се питам и други неща.
Бекър намали скоростта, свърна в тесен черен път под високи борове, чиито голи стволове в началото достигаха девет метра. Припомних си, че съм бил тук преди осем години.
— Нямаш нищо против да ги разнищя, но не искаш ти да ми дадеш информацията, да не би да се обърне срещу теб.
— Че това е най-влиятелното семейство в окръг Колумбия — изпъшка Бекър, излезе на широко открито място и спря край белите парапети, опасващи тренировъчния плац на „Кентърбъри Фармс“.
14
В Олтън не научихме нищо особено. Случая бе поела жена детектив от окръжния участък на име Фелисия Бодро. Познавах я отпреди осем години, тъй че не беше проблем да поговорим в колата на Бекър.
Научихме, че кобилата Южна луна не давала особени надежди да печели при надбягвания — Конярят, нает да се грижи за нея, я открил мъртва рано сутринта, когато отишъл да я нахрани. Единственият изстрел с дълъг куршум 22-ри калибър пробил аортата и смъртта настъпила от загуба на кръв.
— Разполагаме с куршума — добави Фелисия. — Ветеринарният го извади.
— Бихме искали да го видим, за да го сравним с нашите — рече Бекър.
— Няма проблем — съгласи се Фелисия.
— Нещо друго? — попитах аз.
— Радвам се, че те виждам отново — усмихна ми се тя.
— Аз също. Някакви улики?
— Никакви.
— Само дето тия случаи доста зачестиха.
— Колко години минаха, май осем, а?
— Осем. Още ли ходиш на фризьор в Бейтсбърг? — попитах аз.
— Да.
— Косата ти е все така страхотна.
— Нали.
Поговорихме и с Франк Фъргюсън, собственика на коня. Той нямаше представа защо някой би поискал да застреля коня му. Помнех го от последното ми идване в Олтън, но той ме беше забравил. Когато разговаряхме преди осем години, той неизменно пушеше лула от сепиолит. Мислех да го спомена, но после реших, че ще се възприеме като изфукване, особено след блестящото ми попадение с фризьора от Бейтсбърг.