— Миналата седмица някой направи опит да очисти Торнадо — продължи Клайв.
— Неуспешен?
— Да. Били Райс, един от конярите, останал при него през нощта. Торнадо изглеждал неспокоен, което разтревожило Били. Затова предпочел да е наблизо. Видял как някой отваря вратата на конюшнята и като вдигнал фенера, осветил дулото на пушка в процепа. Светлината трябва да е накарала онзи да побегне, защото Били го чул да бяга, но когато стигнал до вратата, там вече нямало никой.
— Някакви следи от стъпки?
— Не.
— Вашият човек успя ли да опише цевта на пушката?
— Цевта ли? Че какво има за описване?
— Имало ли е пълнител под цевта като на уинчестър например? Дълга ли е била или къса? С какъв мерник? Не всички са еднакви.
— О, боже — въздъхна Клайв, — не знам.
Постарах се да сдържа усмивката си, която казваше: Аз те превъзхождали, естествено, и двамата го знаем, но съм добър и няма да го използвам срещу теб.
— Ченгета? — попитах.
— Местната полиция — отвърна Клайв. — Освен това имам свой собствен съветник по сигурността.
— Местната полиция всъщност е отделът на шерифа на окръг Колумбия — уточни Пени. — Помощник-шерифът се казва Бекър.
— Искам да ви наема, за да сложите край на всичко това — обяви Клайв.
— За да не пострада конят ли?
— Именно.
— Обикновено за мен остава по някой задник — рекох.
Пени се разсмя.
— Моля? — вдигна вежди Клайв.
— Виж, татко, човекът се опитва да намекне, че се случва да попадне на клиент, който е като конски задник.
— А, да. Май от грижи съм изгубил чувството си за хумор.
— Сигурно — добавих аз.
— Е, интересува ли ви работата, или не?
— Кажете, вие как си я представяте? Да спя в конюшнята с нож между зъбите ли?
Този път се усмихна, за да покаже, че има чувство за хумор въпреки грижите.
— О, не — успокои ме той. — Наел съм въоръжена охрана. От една агенция в Атланта. Бих искал на място да видите как действат и да ми кажете мнението си, но най-вече искам да откриете кой ми създава главоболия, да го арестувате, да го застреляте или да направите каквото сметнете за добре.
— А какво ви кара да мислите, че аз съм подходящият човек за тази работа?
Пени отново ми се усмихна. Скромността ми явно й допадна.
— Светът на конете е малък, сър. Преди няколко години сте се занимавали с подобен случай в Олтън, с Джъмпър Джак Нелсън. Знаех за него. Говорихме с полицията в Олтън, а и с някакъв човек от щатската прокуратура в Южна Каролина. Адвокатът ми проучи информацията. Разговаряхме и с агентите на ФБР в Атланта, с Хю Диксън, с когото имахме общ бизнес преди години, с капитан от щатската полиция в Масачусетс на име Хийли и с един капитан от Бостън на име Куърк.
— Че как успяхте да откриете Хю Диксън?
— Имам пари, сър. Адвокатите ми са изобретателни.
— И смятате, че аз съм подходящият човек?
— Да, убеден съм.
— Скъпичко ще ви излезе.
— Каква е таксата ви?
Казах му.
— Това няма да е проблем — отвърна той.
— Коя е агенцията в Атланта, която сега се занимава със случая?
— „Секюрити Саут“.
Не ми говореше нищо.
— За всичко отговаря Делрой. Джон Делрой.
И това име нищо не ми говореше.
— Мистър Делрой ще ми се зарадва ли?
— Няма да откаже да ви сътрудничи — отвърна Клайв.
— Не — намеси се Пени, — не мисля, че иде се зарадва на появата ви.
Клайв извърна поглед към нея.
— Така е, татко, Той ще побеснее.
Клайв се усмихна. Не успяваше да скрие снизхождението си, но поне беше искрен. Обичаше дъщеря си.
— Пени мълча по време на нашия разговор, мистър Спенсър, но не мислете, че това е обичайното й поведение.
— Джон ще се вбеси, че му водиш някой да го надзирава — отново се обади Пени — Мистър Спенсър трябва да го знае.
Клайв кимна.
— Не става въпрос да го надзиравате — уточни той. — И все пак не е изключено да се почувства засегнат. Това притеснява ли ви, мистър Спенсър?
— Не.
— Наистина ли? — възкликна Пени. — Смятате, че можете да работите с такъв човек?
— Ще го спечеля — отвърнах аз.
— Как?
— Със северняшки чар.
— Нима това не са взаимно изключващи се понятия?
— Имате право — съгласих се аз. — Може би просто ще му взема страха.
2
— Ламар, Джорджия? — подвикна Сюзан.
Лежеше върху мен в собственото си легло, гола, скръстила ръце върху гърдите ми, а лицето й бе на петнайсетина сантиметра от моето. Пърл, кучето чудо, изместено, макар и временно, от моята особа, някак сърдито бе полегнало на килимчето пред леглото.
— Много мила стара песен — проточих вместо отговор.
— Не, не пей. Да имаш някакво понятие от състезателни коне?