— Теди Сап — уточних.
— Ей на оная маса — посочи с глава барманът. — Онзи, мускулестият.
Теди косеше униформата на заведението — зелена блуза и памучни панталони. Косата му бе крещящо изрусена, както диктуваше модата сред музиканти и бейзболисти за тази година. Беше съвсем ниско подстриган. Един горд с физиката си културист. На ръст и на тегло беше горе-долу колкото мен. Тялото му бе изваяно като на скулптура. Получих си бирата.
— Три долара и двайсет и пет цента — обяви барманът.
Оставих петарка на плота и отнесох халбата до масата на Теди. Той вдигна очи и ме погледна, без да помръдне глава. Излъчваше самоувереността на човек, който е убеден, че може да повали всекиго с един удар. Пред него на масата имаше чашка кафе, а до нея сгънат брой на „Атланта Конститюшън“
— Казвам се Спенсър — представих се аз. — Долтън Бекър ми спомена за теб.
— Бекър е свестен мъж — чух леко дрезгавия глас на Сап. Посочи ми празния стол срещу себе си и аз седнах.
— Навремето си работил за Бекър — отбелязах аз.
— Да, така е. Бях помощник-шериф. А преда това бях в армията, в авиацията. Вдигах щанги. Тренирах карате. Дори се ожених. Направих всичко възможно, за да остана в правия път.
— И не се получи.
— Хич даже. И тогава не се получи, и сега е същото. Май няма изгледи да се оправя.
— Но сега вече не се и опитваш.
— Не. Разведох се, напуснах и ченгетата.
— Бекър ли те уволни, като разбра какъв си?
— Не, можех да остана. Сам напуснах.
— Все пак си поддържаш формата.
— Е, това го правят и обратните, и редовните.
— И сега работиш тук?
— Да, от четири следобед до полунощ шест дни в седмицата.
— Лесно ли се справяш?
— Че какво му е. Най-много моите хора да се сбият, и то само се драскат и ритат, та се налага да ги разтървавам. А седя тук най-вече да не вземат някои от старите бабаити да се напият и да дойдат да сбият пеперудките.
— Често ли се случва?
— Напоследък вече не.
— Защото ти си тук.
— Е, да.
— Не очакват някой обратен да им се опъне.
— Теб като те гледам, ударил си някое и друго кроше — ухили се Сап.
— А ти някога губил ли си?
— Какво, при бой тук ли? Май не.
— Затова ли напусна ченгетата, за да работиш тук?
— Може и така да се каже.
— За да пазиш клиентите?
Сап сви рамене.
— Повечето от нашите никога не са се учили да се бият.
— И с другите е така.
Сап кимна.
— Аз поне знам как. И си помислих, че мога да служа и закрилям… — Млъкна и се замисли как точно да се изрази. — Да помагам на тия тук, на място, а не само от участъка на окръг Колумбия.
Надигнах бирата. Сап отпи глътка кафе.
— А ти с какво се занимаваш? Знам, че носиш патлак.
— Зорко око имаш. Изкарвам по нещо като детектив. Частно ченге. От Бостън.
— Разбрах те, че не си тукашен, от Конфедерацията де.
— А, неее — проточих по южняшки.
Инстинктът ми подсказваше, че мога да говоря открито с него. Случвало се е инстинктът да ме подведе, но този път без колебание реших да му се доверя.
— Тук дойдох заради Уолтър Клайв — започнах. — Опитвам се да открия кой стреля по конете му.
— Коне ли?
— Да, стреляно е сякаш наслуки, няколко пъти. А той се тревожи най-вече за двегодишния Торнадо, който е на път да спечели шампионата.
— А после дълго време ще получава тлъсти суми за разплод.
Без да сме го викали, барманът донесе кафе за Сап и бира за мен. Остави чашите, взе празните и се оттегли.
— И защо си дошъл при мен? — попита Сап.
— Познаваш ли семейство Клайв?
— Аха. Всички тук ги познават.
— Заинтригува ме зет му Корд Уайът.
Сап не бързаше с отговора. Сложи си захар в кафето, добави сметана и бавно го разбърка.
— Разправят, че си падал по малки момченца — опитах аз отново.
Сап продължи да разбърква кафето си. Предположих, че и той се допитва до инстинкта си.
— И какво от това? — попита най-сетне той.
— Разправят, че не се ограничава с кротки мечтания.
— Е, и?
— Мен ако питаш, възрастните нямат работа да закачат децата, но въпросът не е в това.
— А в какво?
— Цялото семейство ми се вижда някак странно. Инцидентите също. Да не би това да означава, че семейството поражда престъпленията? Не знам. Опитвам се да разбера.
Сап вдигна чашката и отпи. Сетне кимна.
— Разбирам как разсъждаваш. Навремето бях ченге.
— Аз също.
— И защо напусна?
— Изхвърлиха ме. За неподчинение.
— Бас държа, че не си поплюваш.
— Това е едно от най-ценните ми качества.
Този път аз пръв надигнах чашата си. Сап продължи да си пие кафето. От автомата звучеше напълно непозната за мен песен в изпълнението на непозната певица. Пееше за някакъв бар в Тексас. Двама от посетителите се надигнаха и тръгнаха към дансинга.