Дъждът неуморно трополеше по платнището на навеса и се стичаше от краищата на тънки струйки. Далматинецът Дъч, домашният любимец на семейството, също се разхождаше из тълпата, подушил фаршированите гъби. Натъкна се на мен, позна ме и размаха опашка. Грабнах от минаващия поднос мъничка соленка с пълнеж от раци и я поднесох на приятеля си. Той я пое внимателно и я глътна наведнъж. Наблюдавах Стоуни и Корд. Те не се отделяха един от друг, красива млада двойка, която тъжно приема съболезнованията. Когато обаче не говореха с никого от поканените, те не говореха помежду си. Сякаш бяха непознати, случайно поставени един до друг, докато трае церемонията. Пъд и Сю също приемаха съболезнования. Но те не бяха толкова тъжни. Всъщност бяха пияни. Лицето на Пъд пламтеше, плувнало в пот. Двамата май се караха в промеждутъците, макар смехът на Сю да изригваше с невероятна последователност, щом приближеше поредният гост. Под навеса ухаеше на орлови нокти, а откъм кухнята, където приготвяха ордьоврите, се носеше апетитна миризма. Дъч търпеливо седеше в краката ми в очакване на следващата вкусна хапка. Дадох му ръжена бисквита с говеждо филе и хрян. Погълна я с познатата ми светкавична бързина, макар да кихна от хряна.
— Ти и умряла гарга да видиш на улицата, ще я заръфаш, какво сумтиш от някакъв си хрян!
Дъч наостри уши към мен, изчаквайки. Пени се върна сама с чаша бяло вино в ръка, макар че поне според мен изобщо не беше пила.
— Искам да се извиня заради майка си.
— Не е нужно отвърнах.
Пени се засмя.
— Последната от хипитата.
— Как се погаждат с Доли? — попитах я аз.
— Опитваме се да ги държим далеч една от друга.
— Доли присъстваше ли в живота на баща ви, когато Шери все още е била тук?
— Струва ми се, да. Защо питаш?
— Професионален навик.
— В момента не е много уместен — каза Пени.
— Не е, разбира се.
— Можеш ли утре сутринта към десет да наминеш към офиса?
— Разбира се.
Пени ми се усмихна, за да не си помисля, че ми се сърди, после се насочи към четирима гости, които току-що се бяха появили и се оглеждаха за бара. Жените бяха с капели. Тя се разцелува с всички и ги заведе до бара. В небето над къщата на Клайв проблесна светкавица, след няколко мига се чу и гръм. Появи се лек ветрец и сякаш захладня. Последваха и други светкавици, гръмотевиците ги догонваха на все по-къси интервали. Някои кучета се страхуват от гръмотевици. Не и Дъч. Него само едно нещо го интересуваше. Побутна ръката ми. В полезрението ми нямаше никакъв поднос. Взех шепа фъстъци от бара и му дадох да си хапне. Огледах тълпата — гостите вече бяха леко пияни и доволни. Идеалният момент да помоля за тишина и да обявя, че съм разрешил случая. Само дето нямах с какво да се похваля. Не бях заловил похитителя на конете, а човекът, който ме беше наел, бе убит. Представа нямах кой стреля по конете, а още по-малко — кой бе застрелял Уолтър Клайв.
Спенсър, ненадминатият детектив.
20
— Харесвам те — заяви Пени. — Освен това смятам, че си умен.
— Досега не съм го доказал.
— Направи всичко възможно. Нима човек може да отгатне какво се върти в главата на един луд.
— Смяташ, че всичко това е дело на някой смахнат?
— Естествено. А ти?
— Досадният ми професионален навик — отвърнах. — Каже ли някой нещо, въпросът ми е готов.
— Разбирам.
Седяхме в офиса при конюшните. Навън ръмеше. Лентата, ограждаща мястото на скорошното убийство, бе свалена. Нямаше никакъв знак, че Уолтър Клайв е намерил смъртта си тъкмо там. Конете си бяха в отделенията, попоглеждаха навън, но скоро се отдръпваха, обезкуражени от дъжда.
— След смъртта на татко — поде Пени — аз нося отговорност за всичко тук, а изобщо нямам представа как ще тръгнат нещата. За татко повечето неща в бизнеса бяха като детска игра. Срещи, разговори по телефона, обещания на чаша мартини. Не зная колко време ще ми е нужно, за да поема всичко в свои ръце и да се ориентирам.
— А трябва да помагаш и на сестрите си — добавих.
— С това се занимават съпрузите им.
— А кой помага на съпрузите?
Тя кимна в знак, че няма да се лъжем.
— Не е като да са намерили работа от обяви по вестниците, нали?
— Пък и другаде надали биха изкарали прилични пари.