— Не е хубаво да се говори така — рече Пени.
— Но е вярно.
Тя се усмихна.
— Вярно е.
Изчаках.
— Представяш ли си ме, седнала на татковото бюро, в кабинета му. Чувствам се като момиченце, напъхало се не където му е мястото.
— Тук ти е мястото.
— Благодаря ти.
Отново замълчахме.
— Трудно е — въздъхна Пени.
Не знаех точно за какво говори. Видях как се стегна и си пое дълбоко дъх.
— Ще се наложи да те освободя — рече накрая.
Кимнах.
— Искам да огранича разходите до най-необходимото. Сега разследването е в ръцете на полицията, а смъртта на баща ми поглъща цялото им време.
— Видях губернатора след погребението.
— Когато ставаше въпрос за коне, пък и не особено скъпи… никой не се интересуваше от тях. Сега, след убийството на татко…
— Сега вече са заинтригувани — отбелязах. — Мога да поостана известно време и без да ми се плаша, на добра воля.
— Не бих могла да искам подобно нещо.
— Не става дума само за теб. Не обичам да ми избиват клиентите под носа.
— Разбирам, но отговорът все пак е „не“. Благодаря ти за всичко, което направи, а и за това, че си толкова свестен човек. Все пак предпочитам да оставиш всичко на полицията.
— Добре.
— И, моля те, изпрати ми окончателната сметка.
— Това е против правилата на частните ченгета. Гръмнат ли ти клиента, няма на кого да пратиш разписка.
— Вината не е твоя. Държа да получа сметката.
— Дръж си.
— Значи няма да я изпратиш, така ли?
— Не.
Изправих се. И тя се изправи.
— Прекрасен човек си. Искаш ли да се сбогуваш с Торнадо?
Не изпитвах никакви чувства към Торнадо, но хората, които отглеждат коне, са такива. Пък и момичето ме бе нарекло прекрасен човек. Затова отвърнах:
— Искам, разбира се.
— Дай му морков — рече Пени и ми връчи един.
Тръгнахме под усилващия се дъжд, минахме покрай редицата отделения, докато стигнем до Торнадо. Той ни погледна, но не подаде глава толкова, че да се намокри. Мисля си, че погледът в огромните му тъмни очи говореше, че е много умен. Поднесох му моркова с отворена длан и той го грабна с език. Потупах го по муцуната и се обърнах, а Пени се надигна на пръста, обви врата ми с ръце и ме целуна по устните.
— Пази се — поръча ми.
— Ти също — отвърнах.
Целувката бе сестринска, без никаква страст, но тя остана притисната към мен, без да отпуска ръце, отметнала глава назад, за да вижда лицето ми.
— Съжалявам, че не се получи.
— Аз също — отвърнах.
Останахме така цяла минута. Сетне тя ме пусна, отстъпи крачка назад, изгледа ме още веднъж, после ми обърна гръб и се запъти към офиса. Проследих я с поглед, после вдигнах яката на якето си, да не ми влиза вода във врата, и тръгнах към колата.
21
Пристигнах в Бостън към три и половина — В пет без петнайсет вече бях в дневната на Сюзан. Изкъпан, избръснат и ухаещ на одеколон, я чаках да се върне от работа. Седях на канапето с Пърл и отпивах от питието си, когато най-сетне тя се качи от кабинета на долния етаж.
Видя ме, усмихна се, поздрави ме, потупа Пърл и я целуна, след което влезе в спалнята. Чух, че пусна душа, и след петнайсетина минути се появи, загърната с хавлиена кърпа. Разтвори я за част от секундата и проточи шеговито:
— Шъ искаш ли да запядаш, момче?
— По-ужасен южняшки акцент не бях чувал — подметнах аз.
— Това го знам, но всичко останало ще бъде на ниво.
— Откъде си толкова сигурна, че ще откликна? Може да съм уморен от дългото шофиране.
— Че аз нали съм психотерапевт. Знам ги тия неща.
— Удивително.
Когато се любехме, Сюзан обичаше да прави всеки път едно и също, което съвсем не е толкова досадно, колкото звучи, защото включваше всичко, което всеки от нас умееше да прави добре. А и тя влагаше много плам. Понякога бе толкова отдадена на изживяването, че сякаш отлиташе в неизвестна за мен посока. Понякога, след като приключехме, й бяха нужни няколко минути, за да се върне в реалността.
Както обикновено, когато дойде на себе си, тя стана и отвори вратата на спалнята Пърл се втурна вътре, скочи върху леглото и задуши наоколо, като че ли долавяше какво се е случило в нейно отсъствие и определено не го одобряваше.
Настъпи обичайната суматоха, докато най-сетне успяхме да избутаме Пърл, наумила си да се намести помежду ни. Както винаги, накрая се настани в краката ни, изсумтя в знак на примирение и се сгуши на топка, застина и само очите й следяха как двамата със Сюзан отново иде се гушнем.
— В присъствието на Пърл е по-трудно да се насладим на отмалата след сношението — отбеляза Сюзан.
— Но не е невъзможно — отвърнах.