— Шампион веднъж ми пусна език.
— Нещо друго не толкова лично?
— Май това е всичко.
— И те карат да идеш там и да дишаш във врата на човек, който до момента е командвал парада?
— Така излиза.
— Значи заминаваш за Джорджия без Пърл и без мен, няма да те има кой знае колко време, не знаеш с какво точно се захващаш, а хората, с които ще работиш, ще те намразят.
— Точно така.
— Остава да чуя, че го правиш от любов към конете.
— По-скоро мразя да гладувам — отвърнах. — Толкова дълго се бъхтам за теб и Хок за едната добра дума, че не мога и ново джобно ножче да си позволя.
— Не си въобразявай, че поквариш ли се, ще бъдеш възнаграден — отсъди Сюзан.
— Поне пари може да паднат.
— Е, тогава може и да ти дойдем на гости.
— Ти и Пърл наистина бихте могли да ме навестите.
— Повече от очевидно е, че Пърл не би летяла в щайга, сместена в багажното на някой скапан самолет.
— Полетът не е неприятен — защитих се. — Само едно междинно кацане с нощувка.
Сюзан се вторачи в мен. Беше толкова близо, че когато отвърнах на погледа й, очите й сякаш бяха разфокусирани. Изглеждаха невероятно големи, а и бездънни, като вечността.
— Не понасям да шофирам на дълги разстояния.
— Естествено — съгласих се аз. — Може Пол да дойде от Ню Йорк за уикенда и да се грижи за Пърл.
— Така може — рече Сюзан. — Същото важи за Лий Фаръл и Хок.
— И тогава ти би могла да долетиш до Ламар и да ме любиш до забрава.
— Нима не го направих току-що? — възкликна Сюзан. — С изключение на полета.
— О, да — отвърнах, — беше неотразима.
— Знам си.
— И все пак — добавих — никога не сме го правили в Джорджия.
— Е, ако си си наумил да отидеш, какво му остава на едно нещастно момиче.
— Да прави онова, което умее най-добре.
— В такъв случай никога няма да можем отново да обядваме в Ламар — заключи Сюзан.
3
В Ламар пристигнах с няколко чисти ризи и допълнителни муниции в черния ми спортен сак „Найки“. Взех си стая в „Холидей Ин“ извън града, след което тръгнах да потърся работодателя си.
Ламар е от онези градчета, за които си чел, но никой от познатите ти никога не е живял там. Вероятно доста приличаше на града, в който Джак Армстронг бе живял със сестра си Бети, докато играеше в „Хъдсън Хай“. Центърът включваше триетажни постройки, повечето тухлени и разположени по главната улица, няколко магазина и ресторанта, клуб за билярд, киносалон и железопътна гара. Всъщност двете основни улици, които се пресичаха под прав ъгъл, очертаваха местата, където в часовете на деня се вършеше бизнес. Същинският център представляваше площад със статуя на ездач и няколко пейки наоколо. При влизането ми в града забелязах, че улиците са оградени с дървета, зад които се простираха морави с приятни на вид южняшки къщи, повечето бели, с веранди. Често срещана гледка бе лозницата, надвиснала над верандата, която създаваше приятното чувство за прохлада.
В два следобед вече натисках звънеца пред дома на Клайв. Семейството обитаваше разкошна бяла къща с просторна веранда с колони, кацнала насред невероятна по размери зелена площ, съперничеща с най-големите игрища за голф в света. Система от водопръскачки образуваше пъстри като дъгата ветрила от ситни капчици, предназначени да предпазят тревата от лятното слънце.
Отвори ми Пени Клайв, по бели шорти и възкъса синя блузка. Непокритото от оскъдните дрешки тяло разкриваше равномерен загар, не плътен, а просто лъхащ на здраве тен, който се добива по естествен начин, без особени усилия, макар равномерността да ме караше да се съмнявам, че процесът е бил съвсем естествен.
— О, здрасти — поздрави ме Пени.
Гласът й беше мек и в същото време богат на полутонове, поради което всичко, казано от нея, изглеждаше наситено с многообещаващ подтекст. Мярна ми се мисълта, че може би се получи добре, че Сюзан не можа да ме придружи. Запитах се дали би трябвало да се чувствам виновен, но бързо реших, че няма в какво толкова да се упреквам, тъй като съм човешко същество, макар и числящо се към мъжката половина.
— Здрасти.
— Заповядай. В хотела осигуриха ли ти всичко необходимо?
Намирахме се в огромно преддверие с висок таван и лъснат до блясък тъмен под.
— Легло, телевизор, радио, течаща вода, какво повече?
— Какво наистина? — промълви тя и почти невидимите бръчици в ъгълчетата на устата й се очертаха — Тъкмо пиех чай с лед на терасата, да ти предложа ли и на теб?
— Разбира се — отвърнах аз и я последвах по дългия коридор навън през големите френски прозорци на облицована с бели тухли тераса под брезентов навес на зелени и бели райета.