Пресякохме малко мостче над лагуната и приближихме водата. Може и някой да бе забелязал, че Кейт бута празна количка, но не се издаде. Бостънци са изключително сдържани хора. Кучета подтичваха пред стопаните си, жени и млади момичета бутаха колички, а след тях вървеше млад мъж. Не забелязах кога е приближил. Появи се изневиделица до Кейт. Едър мъж с ватиран елек. Косата му бе късо подстригана и високо обръсната отстрани. Бицепсите му бяха нашарени с татуировка. Мъжът хвана ръката на Кейт. Говореше високо и напрегнато. Още преди да приближа, чувах думите му.
— Пет пари не давам. Не мога да не те виждам. Обичам те.
Спрях до тях. Мъжът ме изгледа.
— Ти пък кой си, по дяволите?
Кожата му беше бяла, но загоряла от слънцето. До бронз никога нямаше да го докара, но си личеше, че прекарва дълго време на открито.
— Придружавам момичето — казах аз. — Трябва да поговорим.
— Хващай пътя, приятел.
Не беше пиян, което ми се хареса, но все още нямаше единайсет. Мъжът не миришеше на алкохол, не заваляше думите, а и погледът му се различаваше от опуления взор, така лесно постижим от пияниците.
— Няма да стане — отвърнах аз. — Засега няма да се разделяме. Ще седнем на оная пейка и ще си изясним нещата.
Кейт приличаше на малко зайче, не смееше да помръдне, а пък трепереше… От какво? От притеснение? Страх? Напрежение? Мъжът беше едър и силен и по всяка вероятност бе печелил повечето двубои, в които бе участвал. В същото време, ако опитът му бе вдъхнал самочувствие, беше го и научил да не прибързва. По начина, по който ме изгледа, ми стана ясно, че се колебае как да реагира.
— Ченге ли си? — попита.
— Частно.
Изсумтяване. Приех го като израз на презрение.
— Какво има да изясняваме? Оная кучка, при която работи, на нея трябва да й се изяснят някои неща.
— В какъв смисъл?
— Смисъл? Абе я се разкарай!
Гневът замъгли здравия му разум и той посегна да ме удари. Добър замах. Не се подлъга да изнесе дясната. Не превъртя крошето. Само дето се изнесе по-напред от необходимото и по този начин използва по-скоро силата на ръката, а не на тялото Подложих с дясна ръка. Последва негов замах с дясната и този път го посрещнах с лявата. Това не го обезкуражи, затова му нанесох лъжлив удар в корема с дясната. Противникът ми се сви, свали ръце и така ми даде възможност да забия в челюстта му едно ляво кроше, което го завъртя на деветдесет градуса и го свали на земята.
— Спрете! — изпищя Кейт, скочи пред мен, хвана ме здраво през кръста и се опита да ме отдалечи от Кевин. Кевин сигурно бе видял звезди посред бял ден. Понечи да се изправи, но се отказа.
— Нищо му няма — казах на момичето Само малко е замаян. Смятам, че най-добре ще е да спрем дотук. Защо не поговориш с него?
Тя се извърна към Кевин, който си седеше на земята и примигваше. Кейт коленичи и го прегърна.
— Престани, Кевин. Моля ти се. Заради мен Тоя човек не иска да ти направи нищо лошо. Нито пък на мен. Той ще ни помогне, знам, че ще ни помогне, само ако поговориш с него. Хайде, направи го заради мен.
Кевин изглеждаше доста объркан, но я остави да му помогне да се изправи и с доста стабилна походка отиде с нея до близката пейка. Докато бяха с гръб, разтрих кокалчетата на ръцете си. Болят ме всеки път, когато ударя някого. Знаех си, че на следващия ден ще се подуят и ще ме наболяват. Рисковете на професията. Но не мога да ходя все с превързани ръце. Двамата седяха на пейката. По очите му познах, че започва да се съвзема.
— Хайде — казах, колкото да почна отнякъде. — Вече ще бъдем приятели, ще задам няколко въпроса, вие ще ми отговорите и може би всички заедно ще измислим нещо.
Никой не се обади. Кевин щеше да има силни болки в челюстта на следващия ден.
— Няма защо да се ядосваш — рекох му аз. — Корав мъж си, но трябва да знаеш, че винаги се намира някой по-як от теб.
— Ако тя не беше ме помолила да спра, нямаше да свършим дотук.
— Ясно. А сега, Кейт, кажи ми, обичаш ли го?
— Да.
— А ти, Кевин, обичаш ли я?
— Мили боже, че ти какво си мислиш? Обичам я, разбира се.