Сюзан кимна замислено. Долавях, че се дразни от Шери, но само аз я познавах достатъчно добре, за да се досетя.
— Разбирате ли се с Пени? — попитах аз.
— Естествено… та тя е моя дъщеря.
Сюзан премига веднъж. Само аз знаех, че това означава много повече, отколкото изглежда.
— И все пак в случая не е проявила съчувствие — продължих.
— О, боже, не. Това не е в характера й.
— А другите момичета?
— Стоуни и Сю много повече приличат на майка си.
— Чувствителни, артистични, свободомислещи?
— Точно така.
— Знаете ли, че са се разделили със съпрузите си?
— И двете ли?
— Да.
Шери бавно сдъвка последното парченце гофрета, преглътна, сетне прехвърли вниманието си върху билковия чай.
— Е — рече накрая, — и бездруго не ги биваше особено за съпрузи. И двамата.
— И трите ви дъщери като че ли са се затворили в себе си. Не излизат, а и не приемат посетители.
— Самотата е добър лек — каза тя.
— Мислите, че тъгуват?
— Баща им ги е осигурил много добре.
— Някакво предположение защо и Стоуни, и Сю се разделиха с мъжете си точно в този момент?
— Както казах, нито един от двамата не беше идеалният съпруг.
— Но така е било от самото начало. Защо са избрали точно сега да се разделят?
— Навярно причината е смъртта на Уолтър.
— Защо?
— Ами сега, когато него го няма, Пени поема нещата в свои ръце.
— Е, и?
— А тя открай време си е пуританка.
— Смятате, че тя е наложила раздялата?
— Още като малка се отнасяше с неодобрение към безброй неща.
Кимнах, за да я насърча.
— От мен се очакваше да чистя, да готвя и да шия рокли — продължи Шери. — Сякаш можех да пренастроя душата си към нейния детски материализъм.
— Смятате, че може и насила да е накарала сестрите си да се откажат от мъжете си?
— Не вярвам да са оказали особена съпротива.
Тя направи знак на келнерката и си поръча две пасти.
— Не са ли обичали съпрузите си?
— Омъжиха се, за да угодят на баща си — отвърна Шери и налапа голяма хапка от първата паста, но това не й попречи да говори. — Баща им ги одобри, защото можеше да ги контролира.
— Как така Пени не се е омъжила?
— Млада е. Пък и, честно казано, мисля, че тя плаши мъжете, защото те обичат покорните жени. И от мен мъжете често се плашат.
— Вие не сте покорна — отсъдих аз.
— Не, не съм. Страстно съм отдадена на красотата, поезията, живописта, на духовното общуване, което често пъти притеснява мъжете.
— Ако Сюзан не беше тук, бих се притеснил.
Шери ми се усмихна.
— Иронията е тъй присъща на мъжете, нали, Сюзан? — каза тя.
— Така е — съгласи се Сюзан.
Още не беше изяла и половината си геврек. Шери омете и втората паста.
— Възможно ли е Доли Хартман да е имала връзка със съпруга ви преди двайсетина години?
— Оная кучка ли? Напълно способна е, разбира се, но преди двайсет години? Не, тогава ние с Уолтър бяхме много близки. Момичетата бяха малки, Уолтър все още не беше толкова известен. Не, точно тогава бяхме едно щастливо семейство.
— Доли твърди, че връзката им е съществувала.
— Не е.
Упорството й с нищо не ми помагаше.
— Какво знаете за Джон Делрой? — попитах я.
— Много малко всъщност. Джон беше част от деловата страна на живота… на която аз никога не обръщах особено внимание.
— Знаете ли от колко време работи за „Трите кобилки“?
— О, не. Беше си там, преди да замина.
— И кога е било това?
— Девет години оттогава.
— И с какво се занимаваше?
— Господи, не знам. Все се мотаеше наоколо с неговите момчета. Стегнат. Лъснат. Сдържан. Жаден за насилие.
Погледнах Сюзан. Тя сякаш разглеждаше хората на бара в дъното.
— Все още ли сте с онзи китарист? — попитах аз.
— С никого не съм. Свободата се постига най-лесно, когато си сам.
Момичето донесе сметката.
— Готова съм да тръгваме, когато пожелаете.
Аз пък бях готов още щом Шери Ларк влезе през вратата, но пък нали бях дошъл чак до Сан Франциско, за да говоря с нея. Направих последен опит да пробия.
— Някакви предположения относно убиеца на Уолтър?
— По принцип никога не мисля за смъртта. Излъчва негативна енергия. Съжалявам, но предпочитам да отдам цялата си енергия на живота.
Кимнах. Сюзан все така изучаваше бара, макар да имах чувството, че устните й потрепват. Вдигнах сметката и я разгледах.
— Няма ли да е проява на твърде злостен капитализъм, ако я платя сам? — попитах.
— И двамата знаем, че ако не го направиш, ще се почувстваш застрашен — отвърна Шери.
Платих. И после си тръгнахме.