— Марджи? Моля те, донеси ми картона на Уолтър Клайв. — Сетне отново вдигна очи към мен. — Държа да е подръка, докато реша как да уредя въпросите около резултатите.
— Ще ви помогна — успокоих го аз.
Марджи влезе с папката. Изгледа ме със същото дълбоко объркване, което бе демонстрирала и по телефона, след което се върна на поста си. Клайн разлисти папката и бързо откри каквото търсеше.
— Резултатите са пристигнали на двайсети май.
— А кога уведомихте Клайв?
— Същия ден.
— Да не се окажете изключението, което потвърждава правилото за лекарите?
— Веднага му се обадих — настоя той. — Помня, защото беше много необичайно.
— Значи резултатите са му били известни на двайсети.
— Да.
— И не сте ги съобщавали на други хора?
— Не съм.
— Възможно ли е някой друг да е узнал?
— Може той да е споделил с някого.
— Но не и с човек от лабораторията или от кабинета ви?
— Не. Уолтър използва друго име. Това вече ви го казах миналия път.
— Ами ако резултатите с това чуждо име са класирани в неговата папка, трудно ли е да се досети човек за кого се отнасят?
— Не бяха в неговата папка — възрази Клайн. — Заедно с резултатите от изследванията на Доли и Джейсън ги държах в запечатан плик, заключен в бюрото ми, и то доста време след смъртта му.
— Помните ли деня на смъртта?
— Преди няколко месеца беше.
— Убийството е извършено на двайсет и втори май — натъртих.
Клайн се отпусна в стола си. На стената зад гърба му висеше цветна снимка в рамка. Три малки момченца, скупчили се около хубава жена с голяма шапка. До снимката висеше дипломата му.
— Боже господи! — въздъхна той.
41
Тъкмо излизах от колата на паркинга зад мотела, когато дребничък чернокож мъж с бейзболна шапка изскочи от пикап тойота и се насочи към мен.
Мистър Спенсър — рече той, — аз съм Били Райс, грижа се за Торнадо, ако си спомняте.
— Спомням си — отвърнах. — Как е той?
— Добре е — измънка Били.
Стори ми се някак потаен.
— Може ли да поговорим в стаята ви?
— Разбира се.
Качихме се по стълбите и по външната тераса стигнахме до стаята ми. Били остана да стърчи до стената. Стаята беше разтребена. Климатикът работеше, тъй че беше приятно хладно. Когато затворих вратата, Били май се поотпусна.
— Ще може ли да заключите? — попита той.
Щракнах резето и поставих веригата. Спуснах и щорите.
— Ето на — казах. — Сами сме.
Били кимна и приседна на ръба на грижливо оправеното легло, леко приведен напред и стиснал ръцете си една в друга, с лакти, опрени в коленете.
— Как научи къде съм? — попитах го аз.
— Всички знаят.
— А знаят ли защо?
— Чудят се.
Не виждах причина да разсейвам догадките.
— С какво мога да ти помогна? — зададох следващия въпрос.
— Не знам с кого друг мога да приказвам за това — започна Райс.
Изчаках.
— Тъй де, говорих с Делрой, а той ми вика да върша това, за което ми плащат, и да не се тревожа за неща, дето не са моя работа.
— Ахааа.
— Но, по дяволите! Плащат ми да се грижа за Торнадо. И моята работа е да се тревожа за него.
— Точно така — съгласих се аз.
— На Пени не мога да кажа. Тя знае, а не прави нищо.
— Ахааа.
— А никой не е нарушил закона или нещо подобно.
— Тогава защо се тревожиш?
— Ами не го пазят.
— „Секюрити Саут“ ли?
— Те де. По цял ден са там, гледат някой да не припари до офиса или в къщата на мистър Клайв. А за Торнадо никой не го е грижа, освен мен.
— А преди го пазеха, така ли?
— Винаги имаше по някой отпред, точно до неговото отделение в конюшнята.
— Казва ли ти някой защо вече не го охраняват?
— Ами, не. Делрой ме изгони, като се опитах да го питам.
— Сигурно смята, че вече няма опасност.
— Че защо ще мисли така? Онзи нали уби мистър Клайв, докато се опитваше да се добере до Торнадо.
— Може би.
— Как така може би?
— Просто още не сме хванали убиеца. Затова нищо не знаем със сигурност.
— Аз си спя при Торнадо — рече Райс.
— Семейство нямаш ли?
— Кой, аз? Десетгодишна дъщеря имам, в Ню Орлиънс е при бившата ми жена.
— Оръжие имаш ли?
— Двуцевка десетка, от брат ми.
— Доста би те забавила. А знаеш ли как да стреляш с нея?
— Ходил съм на лов. Който е израсъл тука, все знае какво е да подгониш плячка.
— Ас такава пушка на какъв лов се ходи? За птеродактили ли?
— Може и за крадци — рече Райс.
— Кажи какво искаш от мен.
— Не знам. Тревожа се за коня. Приличате на човек, дето може да му се кажат някои неща.
— Има ли телефон, на който да мога да те потърся?
— В офиса позвънете, ще ме повикат. Не им казвайте кой сте. За вас там е забранено.