Валоун отново се усмихна.
— Питате за тяхната роля в бизнеса?
— Да.
— Отговорът е „никаква“. Нямаха нищо общо с това, поне доколкото на мен ми е известно — отвърна Валоун.
— В такъв случай с какво се занимаваха? Като изключим пиенето и свалянето на мъже.
Валоун отново взе пурата между пръстите си и се усмихна.
— С нищо — отвърна той.
— Значи само пиене и мъже.
Поредно кимване.
— Мъже и пиене — провлече. — Пиене и мъже.
Той тръсна съвършено оформеното стълбче пепел в пепелника на бара.
— Е — рекох аз, — има и по-лоши начини човек да убива времето.
— Това е самата истина — съгласи се Валоун.
44
След като се разделихме с Валоун и потеглих обратно към мотела, забелязах, че ми се е закачила опашка. Човекът зад волана не беше много вещ в тая работа. Току се залепяше за мен или пък изоставаше твърде далеч назад и това го принуждаваше да натисне газта и да задминава колите, за да не ме изпусне.
Паркирах на обичайното място зад мотела. Онзи спря зад мен, после отиде в другия край на паркинга и с надеждата, че не съм го забелязал до този момент, завъртя колата и паркира на заден на място, където можеше да ме последва по най-бързия начин, ако реша да офейкам. Жалка гледка. Останах в колата с включен мотор и климатик и отделих минута-две за размисъл. Сетне излязох, отидох до колата му и почуках на стъклото. Прозорецът се спусна безшумно, студеният въздух се втурна навън, а горещият нахлу вътре. Зад волана седеше слабичък младеж с къдрава руса коса и авиаторски слънчеви очила. Беше облечен в карирано лятно спортно сако. Изгледа ме с толкова старателно заучено безразличие, че неволно се усмихнах.
— Какво има?
— Къде ти е шефът? — попитах го.
— Моля?
— Делрой — уточних. — Къде е той?
— Не ви разбирам.
— Колата е регистрирана като собственост на „Секюрити Саут“ — казах аз уверено, сякаш бях проверил.
— Откъде знаете? — сепна се младежът.
— То затова колите ги оборудват с телефони. Лепна ми се още като тръгнах от „Падок“ и ме проследи дотук. По-нескопосано следене не бях виждал.
— По дяволите — ядоса се хлапакът — За пръв път ми е. Ще кажете ли на Делрой?
— Може и да си премълча. Казвам се Спенсър, а ти?
— Хърб рече младежът — Хърб Симънс.
С фамилията се позатрудни, което ме наведе на предположението, че това не е истинското му име.
— Защо ме следиш, Хърб?
— Делрой ми поръча. Да ви наблюдавам и да съобщя, ако се приближите до къщата или конюшните.
— Къщата ще рече имението на Клайв ли?
— Да, сър.
— Ами ако все пак успея да проникна?
— Инструкциите са да се обадя за подкрепление, за да ви попречим.
— Защо?
— Нахлуване в чужда собственост.
— Затова щеше да ви е нужно доста голямо подкрепление. Откога работиш за „Секюрити Саут“?
— От един месец.
— А преди това?
— Бях полицай в Атенс. Не ми се е налагало да следя някого.
— Добре звучи — окуражих го. — Та докато не сме сменили темата, къде е Делрой?
— В Саратога. Торнадо ще участва в състезанието на новите надежди.
— Значи и Пени е там.
— И мис Пени, и всички. През август всички отиват в Саратога… Да му се не види, аз пък никога не съм ходил там. Всъщност само веднъж, докато служих във Военновъздушните. Иначе не съм напускал Джорджия.
— Не е бог знае какво — успокоих го аз.
— Ще кажете ли на Делрой?
— Не — отвърнах. — Ами смяната ти кога изтича?
— Никой няма да ме сменя. Делрой каза, че не достигат хора, затова само аз отговарям за вас.
— Трудно е да следиш някого сам.
— Така си е — съгласи се Хърб.
— Защо той не задели някой от ония, дето пазят конюшните, да ти помага?
— Никой вече не пази конюшните. Решиха, че най-добре ще е просто някой да следи вас.
— А кого ще повикаш, ако имаш нужда от подкрепление?
— Онези, дето са в къщата. На тях трябва да се обадя.
— А защо пазят къщата?
— Не знам. Знам само, че никой не бива да влиза вътре.
— Виж какво, момче, сега се прибирам, ще хапна някакъв сандвич, ще гледам мача на „Брейвс“ и после ще си легна.
Хърб не знаеше как да реагира на това изявление, затова се постара да ме изгледа войнствено.
— Приятна вечер — рекох на сбогуване.
Заобиколих покрай моята кола и влязох във фоайето на мотела. Погледнах си часовника. Показваше шест и трийсет и пет. Прекосих фоайето, минах през страничната врата, сетне покрай съседната бензиностанция и стигнах до магистралата. От конюшните на „Трите кобилки“ ме деляха три-четири километра. Реших да се поразходя. Беше ранна привечер и все още беше много горещо, тъй че в седем, когато наближих района на конюшните, цялата ми риза беше мокра от пот. Първо се натъкнах на Мики Блеър, която обливаше един от конете с маркуч. Очевидно на животното му беше твърде приятно. Добре разбирах защо. То и на мен би ми харесало.