— Отговорът е „не“.
— Бас държа, че с радост са го освободили.
— Така си е — рече Бекър. — Не обичаме да се разчува, че сред нас има и калпави ченгета.
— Напълно разбираемо. А кого е нападнал?
— Това не разбрах. Ама сигурно е бил някой любопитен янки, частно ченге, който се е опитвал да го изобличи.
— Би могъл да бъде всеки. Знаеш ли какво ми се иска да видя?
— Винаги съм се питал — отвърна Бекър, Келнерката ни донесе закуската. Уверих се, че Бекър обича да похапва отрано. Беше си поръчал яйца с бекон, палачинки и порция пържени картофи. Аз си поръчах кифлички.
— Бих искал да видя последното завещание на Клайв.
— Мислех, че си разговарял с Валоун.
— Не си се излъгал. И все пак според мен Валоун няма навика винаги да казва всичко, което знае. Всъщност може и да ме помислиш за смахнат, но съм почти сигурен, че той много рядко казва истината.
— И твърдиш това за един служител на закона… — каза Бекър.
— Изглежда, че някой от семейството е убил Клайв, за да му попречи да промени завещанието си, тоест да включи своя незаконен син.
След известно колебание отворих малката кутийка с желе от грозде и си намазах една кифличка. Бекър даде знак на момичето да му донесе още кафе.
— Да го убият, за да попречат на някой да вземе една четвърт от онова, което е щяло да се подели на три? Освен ако парите не са много по-малко, отколкото смятаме… Иначе ми се струва безсмислено.
— Съгласен съм с теб. И все пак нещо друго да ти се струва смислено? Той е убит два дни след като изследването на ДНК е потвърдило, че Джейсън е негов син. Това съвпадение ли е?
— Съвпадението не бива да се изключва — отбеляза Бекър.
— Съвпадение може да наречем и факта, че нападенията срещу конете престанаха след смъртта на Клайв.
— Може пък стрелецът да е решил, че става твърде напечено, и да си е взел почивка — добави Бекър.
— Да бе, и цялата история със стрелбата по конете и убийството на Клайв е просто още едно съвпадение.
— Или пък Клайв е спипал нападателя и е бил застрелян вместо коня — рече Бекър.
— Което се е случило два дни, след като е разбрал истината за сина си?
— Все някой ден е щяло да се случи.
— Е, много ми помогна, няма що.
— Допада ми твоята версия — рече Бекър. — Но и ти, и аз знаем, че засега това е само хипотеза Не можеш никого да арестуваш заради нея, а дори и да можеше, адвокатът им щеше да сдъвче прокурора и да го изплюе на улицата.
— Е, може и да си прав.
— Затова ти набивам в главата, че са ти нужни доказателства. Нещо, което прокурорът да отнесе в съда, да го развее под носа на заседателите, за да му повярват. Ясно ли ти е? Доказателства.
— Нали затова искам да видя завещанието.
— Ще имаш копие — обеща Бекър. — Поне и аз да свърша нещо.
— И още нещо можеш да направиш. Искам да вляза в къщата на Клайв и да ги постресна, но предпочитам да се появя неочаквано.
— Почти съм сигурен, че мярнах няколко нарушения на правилата за движение по пътищата от колата, дето те следи.
— Младежът се казва Хърб. Ако бях лисица, щях да предпочета той да пази кокошарника.
— Мога да му създам малко работа. Ще бъде забавно, все едно съм истинско ченге. Може пък и да го попритисна.
Келнерката остави сметката на масата. Аз платих.
— Смяташ ли, че почерпката може да се изтълкува като подкуп — попита Бекър.
— Естествено.
— Искаш ли разписка?
— Това ще си остане нашата малка тайна — казах аз.
47
Докато излизах с колата от паркинга, забелязах Бекър да се отправя към колата на Хърб с вида на онези шерифи от малките южняшки градчета, които ние, шофьорите от Севера, сме започнали да мразим още през шейсетте в разгара на борбата за граждански права. Само дето той беше чернокож. Усмихнах се на себе си, а скоро картината изчезна от огледалото ми за обратно виждане и аз поех по магистралата на път към града.
Открих Пъд и Корд да закусват заедно в кафенето на сградата, в която живееха.
— Отивам да поговоря със съпругите ви — обявих аз. — Някой от вас да иска да ме придружи?
— Няма да те пуснат — обади се Корд.
— „Секюрити Саут“ ли?
— Да.
— Тия взеха да ми омръзват. Все пак мисля да отида.
Пъд изтопи със залък от препечената филийка остатъците от яйцата в чинията си, налапа вкусната хапка, доволно я сдъвка и после я преглътна. Лицето му бе позагоряло след последната ни среща, а очите му — по-ясни.
— Във всички случаи ще отидеш, тъй ли? — попита той замислено.
— Да.
— Искаш ли компания?
— А ти искаш ли да видиш жена си?
— Искам.
— Отказа ли пиенето?
— Може и така да се каже — отвърна Пъд. — Намерих си и работа. Като шофьор на лимузина.