— Няма да ти откажа. Ти идваш ли, Корд?
— Не искам неприятности — поклати глава хубавецът.
— Няма да те насилвам.
— Кога ще се върнеш, Пъд?
— Скоро — отвърна Пъд. — Няма да ме чакаш дълго.
— Ами ако ви се случи нещо? Ами ако дойдат да ме търсят?
— Ако така ще се почувстваш по-добре — предложих, — иди в грил бара „Бат“ и кажи на Теди Сап, че аз те пращам.
— И аз познавам Теди.
— Това ми е известно. Като свършим, ще дойдем там.
— Рано ли отварят? — поинтересува се Пъд.
— Да — отвърна Корд. — Там ще се видим.
Той тръгна още преди Пъд да си е допил кафето, излезе на улицата, чист и спретнат, с изправена стойка, и само ние долавяхме, че прави усилия да запази достойнството си в този труден момент.
— Не е лошо момчето — рече Пъд. — Доста грубичко се отнесоха към него, когато ни изхвърляха. Сега е уплашен и самотен, а и не знае какво да прави. Опитва се да бъде смел. Чувствам се като негов баща.
— Събитията в стария ти дом може да добият неочакван обрат — предупредих го аз. — Ако не проявят желание да ни поканят да влезем.
— Не ми пука — изпъчи се Пъд. — Нали съм с теб, храбрецо.
Както и първия път, когато бях отишъл да се срещна с Пени, паркирах на улицата, след което изминахме пеша дългата извита алея, сред влажната мъгла на пръскачките. Този път беше още по-горещо, а и въздухът не помръдваше. Тишината изглеждаше още по-осезаема на фона на лекото жужене на пръскачките и свирнята на щурците, зовящи половинките си. Небето над нас бе яркосиньо, а в далечния край до къщата забелязах Дъч да се насочва към задния двор.
Имах чувството, че съм се озовал в лирична песен на Джони Мърсър. Пъд мълчаливо крачеше до мен. Долових някакво напрежение в стегнатите мускули на лицето му.
На верандата с разкопчана униформена риза и разхлабен кобур на пистолета забелязах човек на „Секюрити Саут“, изтегнат в люлеещ се стол, опрял крак в близката колона, да се оттласква на къси интервали. Докато шефът бе в Саратога, подчинените му очевидно разпускаха. Мъжът вдигна очи, когато се появих на верандата. Намръщи се. Навярно бях прекъснал приятните му мисли.
— Как сме? — попита той вместо поздрав.
Бе слаб, нафукан, с късо подстригана коса. Видът му издаваше, че някога е работил в Бюрото. Макар че се съмнявах. Всъщност реших, че са го наели тъкмо защото на вид изглежда като бивш федерален агент.
— Дамите вкъщи ли са? — попитах аз.
Мъжът остави стола да се изнесе напред и от инерцията леко се изправи на крака.
— Съжалявам, сър. — Втората дума му се удаде малко трудно. — Те не приемат посетители.
Тръгнах към вратата. Пъд ме следваше на половин крачка.
— Не са се намерили жени — подхвърлих, без да се обръщам, — които биха отказали да приемат двама жребци като нас.
Пазачът имаше микрофон, прикрепен на пагона, а свързващото кабелче отвеждаше към радиостанцията, окачена на колана. Мярнах как натисна копчето и заговори в микрофона.
— На предната веранда имаме неприятности.
Ръката му бе вече върху оръжието, когато се изправи пред мен.
— Тук никой няма право да влиза.
— Първо се затрудни с обръщението „сър“, а сега пък го пропусна — рекох аз и го ударих под гръдната кост с лявата си ръка. Макар и лишен от въздух, той извади пистолета от кобура. Хванах китката му с лявата си ръка, ударих го с дясната и ето че той се свлече в краката ми; остана да стърчи само дясната му ръка, която все още не пусках. Обърнах се и го принудих да изпусне пистолета, сетне охлабих хватката. Пъхнах оръжието му в джоба на сакото си, прескочих го и натиснах дръжката на входната врата. Оказа се заключена. Отстъпих назад и я ритнах силно близо до нивото на бравата. Вратата се разтресе, но не поддаде.
— Остави на мен — рече Пъд. Отстъпи крачка-две по-назад, сетне се затича и удари вратата с дясното си рамо. Този път вратата зейна и Пъд политна в антрето, следван от моя милост. Близо минута бе нужна и на двама ни, за да свикнем с полумрака вътре. Всички завеси бяха спуснати. Отвън дочухме някой да тича и после да възкликва: „Исусе Христе!“. Миг по-късно същият глас говореше по радиостанцията.
— Тук е Брил — рече той. — Шони е вън от строя, някой влезе в къщата.
Пъд вече успяваше да се ориентира.
— Сю! — викаше той.
Извадих пистолета и се върнах обратно на верандата. Вторият от охраната, който трябва да бе Брил, бе извадил оръжието си и се бе надвесил над Шони, който бе полегнал на една страна почти неподвижно. Брил вдигна глава, видя пистолета ми и погледите ни се срещнаха. Неговият пистолет бе в отпуснатата му надолу ръка, а моят — насочен в челото му. Не казах нищо. Брил също. Много бавно и внимателно той остави пистолета си на земята, изправи се и се отдалечи от него. Пристъпих напред, вдигнах го и го сложих в другия джоб на сакото.