— Разбира се — съгласих се аз.
— Смятате, че е дошла именно с тази цел, за да научи със сигурност?
— Именно. Защо картонът не е бил на мястото си?
— Тъкмо се бях обадил на Уолтър, за да му съобщя.
— Значи и тя е узнала в същия ден.
— Да.
Чашата ми беше празна. Отидох да си взема още кафе, а когато се върнах, Клайн бе отпуснал глава в ръцете си.
— Трябва ли и някой друг да узнае това?
— Може би не. Няма да го споменавам, стига да не се наложи.
— Никога не съм предполагал… Смятате, че тъкмо така се е стигнало до убийството, нали?
— Да.
— И според вас Шери го е извършила?
— За да защити момичетата ли? — отговорих му с въпрос.
— О, не, не мисля отвърна Клайн. — Тя не беше… твърде всеотдайна майка.
И аз останах със същото впечатление. В такъв случай няма мотив за убийството.
— Омраза към Доли?
Кимнах бавно.
— Това би било основателен мотив отвърнах аз.
— Шери е много особена — промълви Клайн. — Аз… — Не си довърши мисълта.
Продължих да се наливам с безвкусното кафе.
— Кажете — опитах отново, — не че съм чак толкова любопитен, но все пак… Докато сте правили секс, случвало ли се е тя да ви шепне равноправие и дай шанс на мира?
Клайн рязко вдигна глава, а долната му челюст увисна. С усилие затвори уста, после пак я отвори, но не каза нищо.
— Всъщност не е моя работа — казах аз.
— Откъде знаете, че сме правили секс? — изхриптя докторът.
— Ами нали съм детектив — подметнах злорадо.
Върнах се в мотела с надеждата, че днес доктор Клайн няма да има пациент със сложна диагноза. Часът бе девет без петнайсет. Отидох в трапезарията и си поръчах закуска. Насред това приятно занимание ме осени една мисъл. Зарадвах се. Напоследък толкова рядко ме спохождаха умни мисли.
Информацията за намерението на Уолтър да си направи изследване за бащинство не е била достатъчен подтик за убийство. Някой трябва също да е знаел за намерението му да промени завещанието си. Довърших си закуската и отидох да се срещна с Руди Валоун.
— Долтън Бекър твърди, че Клайв се е готвел да промени завещанието си — заявих веднага щом седнах на стола срещу бюрото на адвоката.
— Както винаги, без никакви заобикалки — каза Валоун.
— Така е — съгласих се любезно. — Знаел го е и някой друг освен Клайв.
— Защо?
— Доверете ми се — опитах се да го насърча. — Кой друг освен вас е могъл да научи за намерението на Клайв?
— Това бе просто запитване относно възможностите, сър. Все още нямаше ясно формулирано намерение.
— А кой знаеше за запитването?
— Всеки, с когото е споделил — отвърна Ватоун.
— Вие не сте казали на никого, така ли?
— Разбира се, че не съм.
Осени ме нова мисъл, втората за деня. Беше по-находчива и от първата.
— Познавате ли Шери Ларк? — попитах аз. — Бившата мисис Клайв.
— Естествено.
— На нея казахте ли?
Стори ми се, че Валоун смени леко цвета на лицето си. Сигурно при адвокатите това можеше да се сметне за изчервяваме.
— Не, разбира се — отсече той. — От къде на къде да казвам на Шери?
— В изблик на страст например.
Руменината по лицето му се посгъсти.
— Моля?
— Вижте, и без ваша помощ мога да разбера. Въпрос на време и пари, от чиято липса в момента не се оплаквам. И все пак защо да протакаме? Шери е свободен дух. По всяка вероятност не е необяснимо желанието й да докаже, че все още е привлекателна, и то сред обкръжението на бившия й съпруг. Чукали сте я, нали?
Миг-два Валоун прекара във вътрешна борба, но накрая надделя истинската му същност и той реши да се изфука.
— Идеята беше нейна — заяви той. Облегна се назад в стола си, извади една пура и със сребърното ножче се зае да отреже крайчето й. — При последното си посещение в града дойде да ме посети. Знаехме се още от едно време. Е, срещахме се от дъжд на вятър, не отричам, а този път тя предложи да подновим старото приятелство.
Замълча колкото да запали пурата.
— Вие виждали ли сте я? — попита ме той.
Кимнах в отговор.
— Мен ако питате, тя все още хваща окото, тъй че… — И той сви рамене.
Изчаках да си подреди мислите.
— Ей на това канапе стана.
— Ив онези редки моменти, когато не сте се уверявали един друг, че нищо не се е променило: тя просто е попитала за Уолтър, а вие неволно сте споменали, че той обмисля дали да не промени завещанието си.
— Знаете как е, когато човек е възбуден…
— О, знам, знам — заявих гордо.
В десет и половина, ще рече седем и половина тамошно време, се обадих на Шери Ларк. Май твърде много бях подранил. Ако не ме лъжеше паметта, хипитата обичат да си поспиват. Тъй или иначе, повече не можех да отлагам.