— Дори онази, която сама не смее да се назове?
— Дори и тя.
Сап ми наля кафе. Изядох си поничката, изпих и кафето и му разказах за обаждането.
— Доста са подранили… сигурно за да не те изпуснат.
— Да.
— То си е капан. При това много глупав капан. Дават ти цял ден да го разнищиш.
— Сами са си виновни, че се обадиха толкова рано. Зад цялата работа сигурно стои Делрой.
— Добро попадение — похвали ме Сап. — И той е глупав колкото си иска. А на теб ще ти трябва помощ.
— Знам. Имаш ли пистолет?
— Че как иначе.
Още при първото ми посещение се бях снабдил с карта на окръг Колумбия. Разгърнах я върху масата и двамата се заехме да проучим района.
— Ей тук те искат — посочи Сап.
— Знам. Вече бях там.
— Не се и съмнявам. Хубаво местенце са си избрали. Навремето съм ходил нататък за лов за птици, отдавна беше. А след като построиха магистралата, птиците отлетяха нанякъде. Сега никой вече не ходи там и то се превърна в пустош, през която минава междущатската магистрала.
— Аз пък нямам никакво желание да ида там в полунощ, да сляза от колата и да чакам, докато куршумите ме надупчат на решето.
— То е ясно. А аз ще трябва да застана ето тук.
С молива си Сап отбеляза синята нишка на второстепенен път, който продължаваше почти успоредно на магистрала 20 в продължение на близо два километра на север.
— Това е част от стария главен път, преди да построя; магистралата. Ей тук мога да оставя колата. — И той изрисува малко кръгче. — И ще им се явя в гръб. От около два-три километра.
Сап ми наля още кафе. Сложих си сметана и захар, разбърках го и си взех още една поничка.
— Като изядеш две — отбеляза Сап, — поне знаеш, че си си сложил нещо в стомаха.
— Първия път, когато те видях, си помислих, че караш с дузина сурови яйца на ден.
— И салмонелозата ти е в кърпа вързана Не вярвам в тия глупости, дето ги разправят за белтъчините. Като не те мързи, рано или късно ще направиш мускули.
— Браво на теб. Я дай още една поничка.
— Мисля отрано да се паркирам на мястото.
— Така би било най-добре. Приятно е да се разходиш два-три километра на светло.
— И аз тъй мисля. Теренът не е проблем, но има дървета, има и къде да се скрие човек. По-лесно ще стане на светло.
Изпихме кафето, довършихме и поничките. Минаваше осем и трийсет.
— Имам защитна жилетка — рече Сап. — От времето, когато бях ченге.
— Благодаря — отвърнах. — Знам, че тая работа не ти е по вкуса.
— Сигурен съм, че ония негодници са хомофоби.
— То е ясно.
Сап изчезна нанякъде и след време се върна с жилетката — тъмносиня, от кевлар.
— Ако се сблъскаме с Делрой, дай да не го убиваме.
— Абе, човече — ядоса се Сап, — разваляш цялото удоволствие.
— Мислиш, че не го знам? Само че, ако остане жив, ще го предам на когото трябва и ще съм си свършил работата.
— Първо работата, после удоволствията, ясно. Ти гледай да сложиш някаква маркировка край пътя, пък и да не личи от сто километра де, само да знам къде да те търся.
Изправих се и взех жилетката.
— Ще купя някоя евтина гума и ще я оставя на трийсетия километър. Стари гуми се въргалят навсякъде край шосетата и на никого няма да направи впечатление.
— Поне ще знам какво търся. Една целувчица за сбогом?
— От теб ли?
— Ами да.
— По-скоро бих умрял.
56
През целия ден не ме свърташе на едно място. Почистих и двата си пистолета с късата цев 38-и калибър и деветмилиметровия браунинг, който носех като един вид тежка артилерия. Презаредих и двата, взех и втори резервен пълнител за браунинга. Пробвах жилетката. Със Сап бяхме почти еднакъв размер, тъй че ми беше горе-долу по мярка. Направих няколко лицеви опори. Излязох пред мотела и вдигнах поглед към небето, което от обяд насетне бе започнало да се заоблачава. Пуснах телевизора и потърсих канала с прогнозата за времето. След петнайсетина минути досадна информация за областите на ниско налягане в Тексас най-сетне съобщиха за очаквани валежи в Джорджия. Направих още няколко лицеви опори. Обадих се на Сюзан и на безупречен южняшки диалект записах на секретаря й недвусмислено сексуално предложение. Поразходих се. След разходката влязох в кафенето на мотела и си поръчах сандвич с шунка и кашкавал и чаша мляко. Ето че заваля. Застанах на терасата пред стаята и се загледах във водната пелена. Приятен дъжд, обилен, но не потискащ. Вятър нямаше, тъй че струите падаха отвесно. Захладя. Реших да подремна.
Събудих се привечер и видях, че дъждът не е спирал да вали. Взех си душ, преоблякох се и отново проверих пистолетите. Срещата, определена да се състои на магистрала 20, може и да бе фалшива. Нищо чудно да бяха си наумили да ме гръмнат още като се качвам в колата на път за уговореното място. Но може и да се лъжех. Делрой не беше толкова умен. Все пак вероятността е едно, а сигурността съвсем друго. Ако намеренията им бяха такива, кога щяха да се появят? Вероятно към десет и половина. Запитах се дали да не хапна още един сандвич, но всъщност не бях гладен. Наместо сандвич си взех кафе. Не исках да ми се доспи в неподходящ момент. Върнах се в стаята си и си сложих кобурите с двата пистолета. Браунинга обикновено носех на гърба отдясно. Трийсет и осем милиметровия поставих с дулото напред на кръста отляво. Пъхнах резервния пълнител в задния джоб, а специалните патрони 38-и калибър — в джоба на панталона. Преметнах жилетката през ръка, отидох до колата и излязох от паркинга. Никой не ме последва. Беше около девет часът — твърде рано.