— Делрой — представи се мъжът.
— Спенсър — казах аз и направих усилие да се поизправя.
— Чух за вас.
— Ясно.
Делрой ме изгледа подозрително. Да не би да мислеше, че го поднасям?
— Ще ти бъда благодарен, ако ми се обаждаш, когато идваш насам.
— Дадено. Ти кога се качи на борда?
— Аз ли?
— Да, кога пое охраната на конете?
— След като застреляха Устрем.
— Вторият кон ли?
— Именно.
— И къде бяхте, когато са се целили в Торнадо?
— Ако това изобщо е вярно — натърти Делрой.
— Според теб конярят си измисля?
— През нашия обръч никой не може да се добере до него.
— Ами другият, Златно копито?
— Стреляли са отдалеч — обясни Делрой. — Не можем да бъдем навсякъде.
— Естествено — кимнах. — Но защо конярят ще лъже?
— Повечето са лъжци.
— Конярите ли?
— На бял човек истината няма да кажат, ако ще и да ги позлатиш — изсумтя Делрой.
— Какво ще рече това SS на значката?
— „Секюрити Саут“.
— А, значи не сте есесовци.
— Моля?
— Нацистки хумор — рекох кротко.
— По-точно?
— Есесовците са били охрана на Хитлер.
— Тия букви значат „Секюрити Саут“.
— Ясно.
Делрой отново се вгледа в мен. Мартин мълчаливо наблюдаваше конете, обикалящи в кръг.
— Едричък си — отбеляза Делрой.
— Старая се — отвърнах.
— Честно казано, мен размерите не ме плашат.
— Колко жалко.
— Ние тук сме професионалисти, всички до един, и хич не ни е притрябвал някакъв си фокусник да се мъкне чак от Бостън, за да ни учи как да си вършим работата.
— Слушалчицата, дето си си боднал, е абсолютно професионална. С нея чуваш ли медицинските съвети на доктор Лора?
— Тук разполагам с дванайсет души, връзката е просто необходимост.
— Военна полиция? — попитах кратко.
— В „Секюрити Саут“ постъпих преди пет години. Преди това работих в Бюрото, а още по преди бях офицер от морската пехота.
— Морската пехота и ФБР — повторих аз. — Забележително.
— А ти какво ще кажеш за себе си?
— Ченгетата ме изхвърлиха.
Делрой отново изсумтя. Мартин все така следеше конете.
— Как, по дяволите, се докопа до чековата книжка на Уолт Клайв? — сопна се бившият морски пехотинец.
Може би се впечатлява от размерите.
— Я дай да сложим всичко на масата, та да можем да го разгледаме — предложи Делрой. — С теб или без теб ние тук ще изпълним мисията си. Ти прави каквото искаш или по-точно онова, което Уолт Клайв иска от теб. Случи ли се обаче да ни се изпречиш на пътя, ще те прегазим. Ясно ли е?
— Поне по-голямата част — отвърнах. — Маргин може да ми помогне, ако нещо се объркам.
— За всичко, свързано с коня — натърти Делрой, минаваш през мен.
Изгледа ме победоносно и се отдалечи.
— Първо Пъд, сега и този — подхвърлих към Мартин.
— Южняшко гостоприемство — рече той разсеяно. Защото все още вниманието му бе изцяло заето от конете.
— Само да сме наясно — продължих мисълта си, — няма да свалям жена ти. И няма да те уча как се тренират коне.
— Жена ми ще бъде разочарована — отбеляза Мартин.
— А конете изобщо не ги е грижа — добавих.
— Такива са си те — заключи Мартин.
6
Седях в една от стаите на областния полицейския участък в Ламар с човек на име Долтън Бекър. Едър, солиден, спокоен чернокож мъж. С ниско подстригана прошарена коса. Сакото си бе метнал на полуотворената врата. Тирантите на червени и сини Райста се открояваха на фона на бялата му риза Носеше пистолета си затъкнат в колана.
— Искаш ли кока-кола? — предложи той.
— С удоволствие — отвърнах.
— Вони — провикна се Долтън, — две кока-коли.
Скоро вратата се отвори и тържествено се появи силно изрусена млада негърка, която дъвчеше дъвка, Тя остави двете коли на бюрото пред Бекър.
— Благодаря ти, Вони — рече той.
Жената излезе и ни остави сами. Моят домакин ми подаде едната кутийка, отвори своята и отпи.
— Ще ти кажа какво знам. Първо, бяха нападнати три коня. Без да броим онази история, дето уж някой бил стрелял по Торнадо. Един кон умря. И трите нападения бяха извършени, на територията на „Трите кобилки“. Доколкото знам, нападения върху други коне не е имало.
— А и за тези само се приказва.
— Тъй де. Разполагаме единствено с твърденията на коняря.
— Ти вярваш ли му?
Не съм отскоро в тоя занаят. Нито вярвам, нито не вярвам. Търся доказателства.
— С коняря всичко наред ли е?
— Да.
— Просто вроден скептицизъм — казах аз.
— У теб ли?
— Струва ми се, да.
Бекър се усмихна. Чаках търпеливо.
— Първия път беше преди около месец тук, в Ламар, на тренировъчния плац. Едно пони беше ударено с куршум двайсет и втори калибър. Влязъл през окото и заседнал в мозъка. Кончето умря. Знаеш ли какво представляват понитата?