— Знам, че не стават за състезания.
— Това ти е достатъчно — каза Бекър. — И аз нищо не разбирам от конни състезания.
— Другите два са били чистокръвни, по единия е стреляно от разстояние, най-вероятно с пушка с оптически мерник, докато конят е обикалял площадката. Ударил го е в шията. Доколкото разбрах, ще се оправи. Другият е прострелян в хълбока, няма да умре, но едва ли ще може да се състезава повече. И двата куршума са двайсет и втори калибър.
Докато разговаряхме, Бекър току отпиваше от колата. Иначе оставаше невъзмутим. Не беше инертен, а непоклатим, сякаш щеше да се помръдне, когато сам реши, и нищо не беше в състояние да го раздвижи преди това.
— Едно и също ли е оръжието?
— Засега такова е впечатлението — отвърна Бекър.
— И всеки път е изстрелван по един куршум?
— Да.
— Съставено ли е досие? — попитах.
— Да. Защо?
— Просто се чудех дали си си направил труда.
— Открай време имам добра памет. Но ако искаш, можеш да погледнеш какво има в папката.
— Заподозрени?
— Е, засега поне съм сигурен, че не съм аз.
— Мислиш ли, че става дума за един и същ човек?
— Вероятно. А може някой да е гръмнал първия, който е стрелял, след което е копирал подхода. Не са малко хората там. Може да е някой, който има зъб на Клайв.
— Някакви доказателства за тия предположения?
— Никакви — отвърна Бекър. Абсолютно никакви.
— Все едно да тръгнеш срещу течението на Суони без гребло.
— Виж, откакто се появи ти, нещата се промениха. Нас, тъпите южняци, нищо не ни радва повече от появата на някой умен янки, който ни се е притекъл на помощ.
— Скоро ли ще избухнеш в призиви към бунт?
— Е, случва се да се поразгорещя — провлече Бекър.
— Бих предположил, че кръвта ти кипва само когато стане дума за робството и подобни неща.
— Никога не съм бил роб. А и не познавам човек, който е имал роби.
— Нещо общо в нанесените рани? — продължих аз.
— Докладът на ветеринарния лекар е приложен в папката. Мен ако питаш, стреляно е напосоки.
— Е, защо ще тръгне някой да стреля по конете както му падне?
— Не знам.
— Изстрелите са били случайни, но не и конете. Всичките са от „Трите кобилки“.
— Така е.
— Опитай се да поразнообразиш отговорите си, че взе да ми се вие свят.
Бекър се засмя.
— Ако искаш някой кон да умре, няма ли да продължиш да стреляш? Особено ако не си го уцелил? — настоях аз.
— Ако имам време. И ако искам конят да умре. Може би щях да използвам и по-мощно оръжие.
— Онзи разполагал ли е с време?
— Доколкото знаем, никой не го е притеснявал.
— А сигурно ще се намери и по-голямо оръжие.
— Сигурно.
— Тъй че може би целта не е била конят да умре.
— Може би.
— И може би просто целта е била да се стреля по коня.
— Може би.
— Ако по някаква причина е искал да попречи да се състезават, защо е стрелял по понито?
— Добър въпрос — отсъди Бекър.
— Та защо му е било да стреля?
— Може просто да е бил някой откачен — предположи Бекър.
— Може би — рекох на свой ред. — Познаваш ли ония от „Секюрити Саут“?
— О, да — отвърна Бекър. — Бивши агенти от ФБР. Често се занимават с охрана на коне.
— Познаваш ли един тип на име Делрой?
— Джон Делрой — уточни Бекър.
— Рязък, суров, стегнат, винаги нащрек.
Точно така — рече Бекър. Макар че е адски тъп.
7
Намирах се в конюшните на „Трите кобилки“ и разглеждах Торнадо. „Секюрити Саут“ бяха поставили един от своите, препасан с лъскав кобур, пред отделението и друг в офиса, да прави кафе. Конят подаде глава и погледна с надежда към Пени, да не би да му е донесла морков. Имаше огромни кафяви очи и изглеждаше много интелигентно същество.
— Не са бог знае колко умни — рече Пени. — В същото време сякаш притежават сетива, които липсват при хората. Плашливи са, стряскат се от кучета, птички и дори от внезапен шум.
Торнадо насочи муцуна към ръката й, леко опънал уши назад, гледайки я с дълбоките си кафяви очи. По протежение на редицата срязани отгоре врати се показаха и други коне, които извръщаха глави, за да ни огледат. Пред отворените крила бе поставен хлабав каиш и нищо повече. Ограничението напомняше дебелото кадифено въже, отделящо трапезарията в някой голям хотел.
— Познава ли те? — попитах Пени.
— Знае, че понякога му нося моркови — отвърна тя. — Иначе предпочита собствената си порода.
— Случва ли се да ги пуснат да тичат на воля с другите коне?