Жената се е свила на кълбо. Тълпата я заобикаля плътно. Той вижда как я ритат и плюят.
— Оставете я! — вика той. — Мръсни негодници, махнете ръцете си от нея!
Но воплите му са заглушени от музиката. Жената се клатушка, едва не пада, носи се насам-натам, но навсякъде се натъква на плътен пръстен. Ударите се сипят по разранената й гръд и по гърба й. Тя диша тежко и подивяла от ужас, търси изход, но кръгът не се отваря и отново, и отново я отблъсква навътре. Когато пада, те рязко я вдигат. Когато кръгът се разкъсва, към нея се протягат други жители на селото. Всички я бият с отворена длан и, изглежда, никой не я удря в корема. Ударите се нанасят с голяма сила. Съвършено беззащитна в голотата си, жената не се опитва да се защити или поне да запази корема си. Стискайки класовете, тя доброволно се подчинява на своите мъчители. Тълпата се люлее покрай нея. Колко още ще издържи? Какво искат от нея? Да я пребият до смърт? Или да я заставят да изхвърли детето в тяхно присъствие? Майкъл не може да си представи нищо подобно. Къде е уважението им към живота? Тази жена трябва да е неприкосновена, а те я мъчат.
Тълпата от виещи хора я скрива. Когато те се отдръпват, тя стои на колене, близка до припадък, трепери цялата. Тялото й е покрито с кал, на дясната й гръд има следи от нечии нокти.
Тримата жреци запяват в унисон; жителите на селото отстъпват назад, събирайки се на групи. Жената неуверено става и оглежда своето окървавено тяло. Лицето й не изразява нищо — тя е извън болката, страха и ужаса. Бавно отива към огъня. Застава до самия огън, с гръб към него. Пламъците почти достигат до нея.
Силата на музиката отново нараства. Жреците млъкват и замират в неподвижни пози. Изглежда, приближава решаващата минута. Може би тя ще скочи в пламъците?
Не! Жената махва с ръка и хвърля класовете в огъня. Раздава се немислим рев. Изнурената жена с несигурни крачки се отдалечава от огъня и пада на лявото си бедро. Жреците величествено изчезват, жителите постепенно се разотиват. На площада остават само двама — жената и висок, брадат човек. Майкъл си спомня, че го е видял в центъра на тълпата, когато биеха жената. Мъжът се приближава, изправя я и нежно я люлее. Жената се сгушва в него. Той тихо й казва нещо и тя отговаря с дрезгав от шока глас. Мъжът я вдига на ръце и я носи към едно от зданията на противоположната страна на площада.
Майкъл се отдалечава от прозореца и се хвърля на леглото.
Наоколо е тъмно и тихо. Картините на церемонията отново се появяват пред него. Накрая заспива тежък сън.
3
Будят го за закуска. Болните от вчерашното ходене мускули протестират срещу всяко движение. Той се заема с подноса: хляб, сурови плодове, вино; всичко изглежда много апетитно. Преди да успее да се справи с храната, вратата на килията се отваря и влиза жена, облечена в къс костюм, приет в комуната. Той се досеща, че тя не е от редовите работници; има студен, властен поглед, а лицето й е интелигентно. Сигурно е на около 30 години. Тя е стройна, има еластични мускули и малки гърди. С нещо му напомня Микаела. От лявата й страна има ремък с оръжие.
— Не ми доставя удоволствие видът на твоята голота, — казва тя с тон, нетърпящ възражение. — Облечи се и тогава ще можем да поговорим.
Тя говореше на езика на гонадата. Наистина с акцент и гласните бяха изкривени. Обаче това несъмнено беше езикът на родното му здание.
Той бързо се облича, а тя го наблюдава с каменно лице.
— В гонадите — казва той — ние не обръщаме много внимание на това дали сме облечени, или не.
— Но тук не е гонада!
— Разбирам, че съм нарушил вашите обичаи, и съжалявам за това.
Накрая той покри голотата си. Тя малко се посмекчи, благодарение на извиненията и послушанието му. Като направи няколко крачки в килията, тя каза: