— Отдавна при нас не се е явявал шпионин от гонадите.
— Аз не съм шпионин!
Студена скептична усмивка.
— Тогава защо си тук?
— Не съм се готвил да правя нищо в земите на вашата комуна. Просто минавах по тях, насочвайки се към морето.
— Наистина ли? — каза тя, като че ли й беше съобщил, че е излязъл да се разходи по Плутон. — Значи пътешестваш? И, разбира се, сам?
— Да.
— И кога започна твоята увеселителна разходка?
— Вчера, рано сутринта — отговори Майкъл. — Аз съм от гонада 116. Внезапно почувствах, че повече не мога да остана в зданието. Тогава си направих пропуск и избягах от града на разсъмване.
— Какво се надяваш да научиш, като ни шпионираш?
— Казах ви, че не съм шпионин — уморено казва той.
— Гонадските хора нямат навик да бягат от зданията си. Много години съм имала работа с такива хора и знам как мислите. Само пет минути след излизането си ти щеше да си парализиран от ужас — добави тя. — Разбира се, ти си трениран, иначе не би издържал цял ден в полето. Не мога да разбера само защо са те пратили. Вие си имате свой свят, ние — свой. Нямаме конфликти, нашите интереси не се сблъскват и значи няма нужда от шпионаж.
— Напълно съм съгласен с вас — казва Майкъл. — Именно затова не съм шпионин.
Той чувства, че го влече към нея. Знанията и самообладанието й го привличат. Той продължава:
— Как да ви накарам да ми повярвате? Исках само да видя света извън гонадата. Открих, че не съм много съгласен с гонадския начин на живот. И тогава излязох навън. Не съм шпионин. Исках само да попътешествам — да видя морето. Виждала ли сте море? Не? Това е заветната ми мечта — да се поразходя по брега, да чуя шума на вълните, да почувствам под краката си мокрия пясък…
Страстният му тон навярно започва да я убеждава. Тя свива рамене, видът й малко се смекчава и тя казва:
— Как се казваш?
— Майкъл Стейтлър.
— Възраст?
— Двадесет и три.
— Бихме могли да те качим на следващия бързоходен влак, натоварен с гъби, и след половин час ще бъдеш в своята гонада.
— Не — моли я той, — не го правете. Позволете ми да вървя на запад! Не искам да се връщам, без да видя морето.
— Значи още не си събрал достатъчно информация?
— Аз не съм… — той се спира, след като разбира, че тя го дразни.
— Добре. Може и да не си шпионин. Сигурно си просто луд. А какво мислиш за нашето село, Стейтлър?
— Даже не знам какво да кажа.
— Какво впечатление ти направихме? Какви сме? Прости или сложни? Или може би зли? Ужасни?
— Странни — отговаря той.
— Странни спрямо тези хора, сред които си живял, или въобще?
— Трудно ми е да определя… Вие като че ли сте от друг свят. Аз… Всъщност как се казваш?
— Арта.
— Артур? При нас това е мъжко име.
— А-р-т-а.
— А, Арта. Колко е прекрасно, че живееш така близо до земята, Арта. За мен това е само мечта. Тези малки къщи, този площад. Слънцето. Светлините на зданията… Нито стълби, нито асансьори. И този обред през нощта. Музиката, бременната жена. Какво беше това?
— Аа. Говориш за противородовия танц?
— Ето значи какво е било! Това е било… — той се запъва, подбирайки думата — обред за стерилизация?
— Това е танц за осигуряване на добра реколта, — казва Арта, — за да са здрави посевите, а раждаемостта да е ниска.
— А жената, която биеха? Да не е забременяла незаконно?
— О, не — смее се Арта. — Детето на Милча е напълно законно.
— Тогава защо… така я мъчиха… тя можеше да загуби детето си…
— С някои това се случва — спокойно казва Арта. — В комуната сега има единадесет бременни жени. Те теглиха жребий и Милча загуби. Или спечели. Разбираш ли, това не е изтезание, това е религиозен обред: тя е свещена избраница. Със страданията си тя носи здраве и разцвет на комуната. Това е голяма чест. Това вече никога няма да се случи с Милча и тя ще има определени привилегии в течение на целия си живот. И всички са й благодарни — сега ние сме защитени за още една година.
— Защитени? От какво?
— От гнева на боговете.
Една минута той се мъчи да разбере какво общо имат тук боговете. След това пита:
— А защо се стараете да намалите раждаемостта?
— Може би си мислиш, че ние владеем целия свят? — изведнъж се ожесточава Арта. — Ние сме комуна. Отделена ни е определена площ земя. Трябва да произвеждаме храна за себе си и за гонадите, ясно ли е? Какво ще стане с нас, ако просто се размножаваме и размножаваме, докато селото ни не заеме половината от съществуващите поля и храната, която произвеждаме, стига само за нашите собствени нужди.