— Не! Не трябва…
— Ти не мислиш така, Арта — уговаря я той, развързвайки туниката й. Като стиска малката й твърда гръд и се опитва да намери устните й, той шепне: — Ти си твърде напрегната. Отпусни се. Любовта е благословение… Любовта…
— Престани! — гласът й звучи рязко и сурово, тя грубо го отблъсква.
Но защо? Може би в общината е прието така да се отдават.
Арта взема туниката си, отблъсква Майкъл с глава и се опитва да вдигне коляното си. Той я обхваща с ръце и се опитва да я притисне към пода, гали я, целува я и шепне някакви думи…
— Пусни ме!
Това е толкова неочаквано за Майкъл: жена, която с всички сили се съпротивлява на мъжа. В гонадата за това биха я осъдили на смърт, но тук не е гонадата.
Съпротивата й го разпалва: вече няколко дни е без жена — най-дългия период на въздържание в живота му. Той е възбуден и крайно напрегнат, желанието го довежда до лудост. Никакви хитрости няма да й помогнат, той ще я обладае веднага щом се справи с нейната съпротива.
— Арта… Арта — мучи той, усещайки под себе си тялото й. Ако само можеше някак да си свали дрехата, докато я удържа под себе си. Тя се бие като дявол. Добре, че е дошла без оръжие. Арта тежко диша и диво го налага с юмруци. Усеща вкус на кръв по разбитите си устни. Поглежда в очите й и се изплашва от суровия, пълен с ненавист поглед. Но колкото по-силно тя се съпротивлява, толкова по-силно я желае той. Дивачка! Ако така се отдава! Но тя изведнъж се разплаква. Започва да го хапе и драска.
— Арта, моля те. Това е безумие… Позволи ми…
— Животно!
— Позволи ми да ти покажа как мога…
— Кретен!
Тя го удря в слабините с коляното си. Това вече не е игра. Ако иска да я обладае, трябва да я победи. А после какво? Да изнасили жена в безсъзнание. Не, не така.
Желанието му изведнъж секва. Той се отдръпва от нея и застава на колене до прозореца, гледа в пода и диша тежко. Е, какво, върви си и кажи на старците как постъпих с тебе. Нахрани с мен своя бог.
Арта стои над него и намръщено се облича.
— В гонадата — казва той — се счита за крайно непристойно да откажеш това на мъж — гласът му трепери от срам. — Ти ме прелъсти, Арта, аз мислех, че те привличам. А после ми бе трудно да спра.
— Какви животни трябва да сте!
Майкъл се страхува да я погледне в очите:
— В известна степен е така. Ние не можем да позволим да нарастват възбудителните емоции, защото в гонадата няма място за конфликти. При вас не е така, нали?
— Да.
— Можеш ли да ми простиш?
— Ние се любим само с тези, които обичаме. Ние не се отдаваме на първия срещнат. Откъде би могъл да го знаеш? — И наистина, откъде? Гласът й е като бич: — Така добре ни беше! Как можа да ми се нахвърлиш?
— И аз не знам. Бяхме двама, бяхме сами, а чувствах как все повече и повече ме привличаш… беше така естествено…
— Беше така естествено да се опиташ да ме изнасилиш!
— Но аз спрях навреме…
Ехиден смях.
— Това ли наричаш „спрях навреме“?
— При нас жените никога не се противят, Арта. Мислех, че си играеш с мен. Не разбрах, че ми отказваш — сега се решава да я погледне в очите. В тях вижда объркване, разбиране и съжаление. — Получи се необмислено, Арта! Хайде да върнем всичко, както си беше, и да започнем отначало.
— Аз не мога да забравя твоите ръце върху тялото си. Не мога да забравя как ме разсъблече.
— Не се сърди! Опитай се да погледнеш на това с моите очи. Разделя ни бездна: различни възгледи, различна практика. Аз…
Тя бавно клати глава. Никаква надежда за прошка.
— Арта…
Отива си. Той остава сам. Гнети го срам, макар да се мъчи да повярва, че не всичко е загубено. Какво да се прави — сблъсък на две несъвместими култури.
4
Няколко часа след изгрев слънце на площада започнаха да правят нова клада. Значи тя е разказала всичко на старейшините.
Нанесено й е оскърбление, те я утешават и обещават да отмъстят. Сега навярно ще го принесат в жертва на своите богове. Това е последната нощ в живота му. Ще умре далеч от къщи, без пречистване, толкова млад, пълен с несбъднати желания. Ще умре, без да види морето.
При огъня докарват гигантска машина за бране — огромно чудовище с осем ръце, шест крака и голяма паст. Във въображението си той се вижда понесен нагоре от огромните метални палци. Главата му се приближава до зейналата паст на чудовището, а жителите на селището се молят в безумна ритмичност. А ето я и Арта, радва се на своята победа. Честта й е възстановена. Жреците пеят монотонно…
А може би ще се случи друго? Нали миналата нощ провеждаха пречистващ обред, а той помисли, че измъчват бременната. А всъщност я удостоиха с висока чест. Но колко зловещ вид има тази машина!