— Дойдох да те питам нещо. За чие спасение се грижиш ти и братята ти от манастира? И защо бягате от хората?
— За да не се докоснем до злото, което ти внушаваш, отстранихме се в самота, за да очистим душите си и да ги подготвим за милостта на твореца.
— Вие се грижите само за себе си.
— Всеки трябва да мисли за своето собствено изкупление.
— Вие сте мои роби.
— Не, изкушителю, ние сме твои врази.
— Да оставиш ближния си и да мислиш само за себе си, това ще каже да си мой покорен слуга.
Сатаната се изсмя сухо и рязко и в очите му светнаха тържествующи искри.
— Иди си! — каза Еникий и усети в душата си болка. — Иди си!
Но лукавият седеше, люлееше краката си и гледаше упорно и нахално младия монах.
Еникий се прекръсти три пъти, обърна се и почна да се спуща по стръмната пътека към манастира. И докато се скри, той чуваше зад гърба си ехидния смях на дявола, който приличаше на шум от камъни, търколени над пропаст. Еникий усети, че тая пропаст е неговата душа.
Той се прибра в килията си, моли се дълго и легна късно. Но спокойният сън, който му пращаха нощите досега, не дойде. Кошмарни мисли мъчеха младия, посветен богу момък. Той се мяташе в бялото си легло и една мисъл гризеше съвестта му:
„Наистина, кому служа аз? На бога ли? Той ме е създал човек, но по човешки ли му служа аз, както другите негови твари? На себе си ли? Ще приеме ли той душата, която се е отказала от всички подвизи, беди и радости, които той е създал за нея? Или наистина служа на изкушителя, който ме посети?“
На другия ден Еникий се яви пред братята блед, тъжен и с отчаян вид. Те го разпитваха какво му е, но той мълчеше. Тоя ден той забрави да полее цветята. А вечерта, когато излязоха на обичайната беседа над скалите, Еникий целуна ръка на игумена и му каза:
— Братя, искам пред всички да се изповядам. Снощи тук на това място ме посети лукавият и беседвах с него.
Изненадани от думите на Еникия, братята почнаха да се кръстят. Игуменът го погледна уплашено.
— Какво говориш, чадо! Ти с ума ли си, или бълнуваш.
— Говоря самата истина, отче.
И с наведени очи Еникий разправи срещата си с дявола и приповтори разговора, който води с него. И когато свърши, отстрани се чу рязък студен смях и ледни тръпки полазиха монасите. Върху скалата на същото място, гдето беше го видял Еникий, седеше спокойно дяволът. Рогата му надвишаваха храстите, а краката му се клатеха над пропастта. Като спря нахалния си смях, той се обърна към монасите и каза:
— Вие сте стари и непотребни на живота. Непотребните на живота са непотребни и на бога, и на мене… Но младият Еникий е мой.
Тия думи вцепениха всички. Но Еникий скокна мъжествено, очите му се запалиха и той извика заканително:
— Лъжеш се, лукави. Аз няма да бъда твой слуга. Бог ще ми даде сила да те унищожа.
Поразени от чудото, монасите се върнаха в мълчание и слизайки по пътеката, кръстеха се непрестанно.
На сутринта, когато огря слънцето, те видяха, че скалата, от която Еникий бутна дявола, бе опръскана с кръв, а под нея бяха поникнали странни бурени с нетърпима миризма.
Същия ден душата на Еникий се освободи от тежкия гнет, който преживя. Лицето му заруменя и очите му добиха пак чистотата на лазура небесен. Сърцето му повеселя. Той се накичи над ухото с пъстра китка, събра птичките и им пя. Полива цветята и разговаря високо с планинското ехо.
— Еникий — каза му игуменът, който с тъга следеше постъпките на младежа, — ти мислиш, че си унищожил дявола, но аз виждам, че той се е вселил в теб и ти угаждаш нему с деянията си.
— Не, отче, душата ми е спокойна. Аз съм весел по божие повеление и по негово повеление искам да напусна подвизите в манастира, да се отдам на подвизи между хората. По колиби и по села живеят люде, бедни и богати, цял ден чоплят земята, страдат, умират и нямат никаква радост. На тях искам да ида да служа.
— Как ще им служиш ти, неопитний и неподготвений?
— Ще им свиря, ще им пея, ще им нося смях и радост. И като са лоши, ще станат добри, и като са добри, няма да станат лоши.
И още на другия ден Еникий закачи на гърдите си върху черното расо голямата китка от хубави планински цветя, взема пастирската си свирка, остави манастира и се спусна надолу към селата, гдето живееха хората.
Макар че беше празник, селото, в което най-напред влезе Еникий, беше пусто и тъжно. По улиците нямаше хора. Кучетата надушиха чужденеца, изскочиха от мръсните дворища и го залаяха, но неговият мек глас и неговата слънчева усмивка веднага ги смириха и те почнаха да се умилкват около краката му и радостно да скимтят. Еникий извади свирката си и засвири. Врабци долетяха отнякъде и кацнаха по раменете му, по ръцете му и по калимявката му. Кучетата тръгнаха другарски по стъпките му, а кокошки и петли се разхвърчаха и накацаха по плетищата да гледат това любопитно шествие.