В уречения ден събраха народа, между който ходеше Еникий. Докараха насила жените и децата пред голямата клада и доведоха монаха вързан. Хубавото му лице бе весело и по него нямаше бледността на страха. Като видя познатите си, които, събрани наоколо, скритом плачеха, той се усмихна и запя. Запя една малка безгрижна песен, която тъй много развеселяваше младежта. Стражата запали кладата. Буйни пламъци обгърнаха сухите дърва и се издигнаха високо.
Уловиха монаха да го хвърлят, за да се изпълни наказанието, но той ги спря с усмивката си и каза:
— Оставете ме да се покача сам.
И като запя хвалебна богу песен, той приближи кладата, покачи се на дебелите горящи дървета и навлезе в пламъците. Из народа се чуха писъци и плачове. Жените паднаха на колени, захлупили лица на земята, и заридаха. Никой не искаше да вдигне очи и да види мъките на веселия монах, който беше ги ободрил, съживил и преобразил с песните си, с веселостта си и с кротостта си. Но ето че от кладата се понесе пак песен. Монахът пееше засмян, хубав, благ и вдъхновен, а пламъците около него се превръщаха в цветя, извиваха зелени стъбла нависоко и от тях падаха благоуханни цветове — бели, алени и розови. Еникий късаше с две ръце от тях и хвърляше към народа, който почна да вика, да пее хвалебни богу песни и да играе лудешки наоколо. Обезумяла от страх, стражата се разбяга и народът последва монаха, който, невредим, слезе от кладата, която бе се превърнала на цветна веранда.
И тръгна пак между народа със своите жизнерадостни песни, които носеха надежди. Хората не падаха духом, не униваха. У тях се събуди желание за труд и за по-хубав живот. По сухите полета се изкопаха дълбоки кладенци. От планината доведоха вода и шарени чешми зашуртяха по селата. Градини се раззелениха, овощни дървета изникнаха по дворовете, а по прозорците на къщите се наредиха саксии с цветя. Разхубавиха се жените и момите, мъжете придобиха юначен изглед. Нещо ново бе се родило в тоя кът на земята — това беше надеждата, която сгряваше, ободряваше и привързваше към живота.
Веселият монах умря. Бог, комуто той служи с цялото си сърце така, както можеше, го прибра при себе си, а хората го заровиха там под манастира, на оная хубава полянка сред гората, и ангели всяка пролет садят там много и различни цветя.