- Да не забравяме нещо? - попита някак изведнъж Мишената. - Нещо може да ни убягва...
- Мазачо - отвърна бързо Радо.
- Точно така, юнако!
- Той нищо не знае - размаха ръце Коко Хлопката.
- Не е от нашата компания.
- Тогава защо бе подпалена кръчмата му?
- Сигурно е някой градски бизнесмен - предположи Коко. - Иска да вземе хляба на Мазачо.
- Възможно е, но... - замисли се комисарят.
- Тогава защо и той получава от играчките на Дионис? - довърши мисълта му младият полицай.
- Прав си, юнако! - съгласи се Мишената. - Аз поемам Мазачо.
- Аз ще ти помагам - предложи Коко.
- От ареста няма как да стане - засмя се полицаят.
- Това е незаконен арест! - скочи Коко.
- Преди малко не мислеше така!
В този момент телефонът звънна, Мишената изслуша съобщението, благодари и затвори. После ги погледна и каза:
- За вълка говорим...
- Кой вълк? - Коко тръгна към комисаря.
- Мазачо се обади.
- Нещо ново? - с тревога попита кралевчанинъг.
- Спокойно е - отвърна Мишената, отвори вратата на кабинета и каза на униформения: - Отведете арестувания.
- Какво? - ядоса се Коко, но полицаят го издърпа от стаята.
- Какво е станало? - прошепна Радо.
- Козелът на Коко е изкормен - прошепна Донов, погледна Траян и се спря, преди да обясни къде е намерено животното.
- Добре, че не му каза! - изрече Радо.
- Нямаше да мога да го удържа тогава! - промълви Мишената. - Не искам още жертви! - изведнъж се развика той. - Ще стоят арестувани, докато хванем убиеца!
- Ами ако убиецът отново опита в болницата? - попита младият полицай.
- Денонощен пост пред стаята... Ще им носят храна само от полицейския стол!
- Козелът също е символ на Дионис... - прошепна Траян. - Има израз: „Козелът падна в млякото“, което се счита за ритуал на посвещаване, един вид оприличаване на бога...
- По-точно?
- Няма как да се разтълкува точно.
- Тълкувайте си вие, докато тръгне влака! - каза Мишената и отвори вратата. - Аз отивам в кръчмата на Мазачо!
- Предупреди баба Бенда за моето пътуване! - примоли се Траян.
- Нямаше сам да се сетя!
Комисарят ядосано трясна вратата на кабинета си.
122
Мишената ги видя отдалеч. Леля Бенда упорито търкаше с остра четка с метални връхчета. Поливаше с едно канче вратата и пак търкаше, но кръвта на Краля бързо бе попила в старото дърво.
До нея стояха две по-млади жени, които ридаеха на висок глас.
- Кажи ма, лельо Бендо - плачеше едната, - кажи, ако знаеш нещо!
- Нищо не знам.
- Кого са заклали пред портата ти? - попита я другата. - Велко ли?
- Моят Максим ли? - разрида се другата. - Не ни мъчи повече!
- Полицаите ще ви кажат - посочи с глава старицата към тях.
Жените на Вампора и Балабана, помисли си Мишената. Откъм горния край на улицата се зададоха двама старци. Голям панаир щеше да стане! Комисарят си провикна отдалеч:
- Лельо Бенда, прибери ги вътре!
Възрастната жена придърпа с ръце плачещите жени и те се намъкнаха в двора. Полицаите ги последваха. Тя хлопна вратата точно когато двамата старци минаваха оттам.
- Бендо, какво става тук? - провикна се единият.
- Денко, върви си по пътя! - отвърна баба Бенда. - Това е Денко Шушумигата - поясни тя на полицаите. - Мъжка клюкарка!
- Да влезем вътре! - Мишената покани ги с жест трите жени. - Юнаци, вие знаете какво да търсите, нали?
- В мазата е, в едно корито го сложих - разбра веднага баба Бенда
- Кого ма, лельо Бендо? - проплака пак едната жена.
Старицата не отговори, а заситни към чардака. Останалите я последваха. Влязоха в гостната. Жените се притиснаха към стената и не поглеждаха към комисаря.
- Вампора и Балабана са живи и здрави! - каза тихо той. - Но това е тайна! - погледна ги последователно.
- Слава тебе, Господи! - прекръсти се Юлия, жената на кмета.
Другата жена я последва.
- Сега - продължи Мишената, - ако искате да видите мъжете си, не бива никому да казвате, че са живи!
- Защо?
Той им обясни накратко.
- Ами Траян? - едва сега плахо попита баба Бенда.
- Нищо му няма! - усмихна се комисарят. - Юнак е той! Но има малко работа в София...
- Бързо му омръзна Кралево - натъжи се старицата.
- Ами! - реагира Мишената. - Още утре ще е тук!
- Дай Боже! - прошепна баба Бенда.
- Кога ще ги видим? - обади се жената на Балабана.
- Ще ви откараме до града, но...
- Съгласни сме - бързо отвърна Юлия.
- Ако някой от селото разбере, че са живи, утре се пишете вдовици! - изръмжа застрашително комисарят. - А сега вървете и ме чакайте при Мазачо!