- Не ви познавам.
- Как да не ме познаваш?
- Не ви познавам гласа - поправи се момичето.
- Чакай малко! - и той подаде слушалката на Траян.
- Ели, не затваряй, моля те! - прошепна той. - Аз пътувам за София тази нощ... Ако някой ти подхвърли бележка, ако ти се обади по телефона от мое име, трябва да знаеш...
- Никъде не излизай! - грабна телефона Радо. - Обади се веднага на Мишената! Сега ще ти продиктувам номера му...
- С кого говориш? - Радо чу гласът на Мазачо.
Телефонът веднага изключи.
- Какво стана? - попита разтревожено Траян.
- Баща й се намеси... Май си загазил сериозно...
- Не ми пука от него! - напери се Траян. - Важното, че я предупредихме!
- Повече разчитам на патрулката пред дома й.
126
- С кого говориш? - повтори въпроса си Адриан Мазачо.
- С никого - прошепна Ели.
- Чух те - заплашително се приближи към нея баща й.
- Виж! - показа му тя последният приет номер. - Някой ме е набрал по погрешка.
- Лягай си вече! - изкрещя баща й и излезе.
Валерия угаси лаптопа и осветлението, за да помисли баща й, че е изпълнила нареждането му. Приближи се към прозореца. Навън луната бе в последната си четвърт. Сърпът й приличаше на изкривена от гримаса уста - крива и зловеща като усмивката на стара вещица. Безмълвието на нощта я плашеше повече, отколкото обаждането на Траян.
Загубих го, помисли си тя. Въздъхна дълбоко и тогава чу скърцащия звук на стъпка върху счупена керемида. Валерия се сля със завесата и погледна към стобора. Не се виждаше нищо. Предположи, че някоя котка е бутнала стара керемида. Ослуша се и чу тихи стъпки под прозореца й. Дръпна се рязко назад, а през отворения прозорец прелята бяла лястовица и кацна върху лаптопа й. Стъпките отвън забързано заглъхнаха.
Валерия се приближи и взе подхвърленото листче. Пъхна се под масата, за да прикрие светлината от телефона, и прочете шепнешком написаното:
- Измъкни се през стобора на Рошавата Донка. Чакам те при Ружината къща. Траян.
Надигна се и удари главата си в плота на масата. Изохка и понечи да излезе, но събори стола. В тихата нощ падането на стола можеше да се чуе чак до Темното езеро. Бързи стъпки, вратата й се отвори и на светлината от коридора Ели видя силуета на баща си с пушка в ръка.
- Какво стана? - извика той и светна.
Докато оглеждаше стаята, момичето се измъкна бързо изпод масата и тихо каза:
- Траян ми спаси живота.
- Къде е този кучи син? - разяри се Мазачо, отиде до прозореца и се прицели в тъмното навън.
- В София - усмихнато прошепна Валерия.
Разгневеният баща не я чу.
- Сега ще го пушна тоз разгонен котарак! - изкрещя той и стреля два пъти без посока из двора.
Веднага се включи полицейската сирена, а малко след това полицаите задумкаха по външната врата. Мазачо хукна надолу.
Валерия скри бележката и се пъхна под завивките.
127
Излязоха от таксито смачкани и недоспали.
- Нямаме представителен вид - запали веднага цигара Траян.
- И къщата на Биляна Гроздева няма да влезе в каталога на амбициозен брокер - отбеляза Радо.
Постройката бе едноетажна, с неизмазани тухли и малък двор.
- Дали ще ни се довери мома Биляна? - подхили се историкът.
- Да се надяваме - прозя се Радо. - Нали сме купувачи на имота в Кралево.
- Само не споменавай за Прокълнатата къща и Прокълнатия гроб.
- Не искам катинар на устата й, а широко отворена порта! - засмя се полицаят.
Още преди да позвънят, вратата на къщата се отвори. На прага застана пълна, възрастна жена с прошарени коси, облечена в тъмен панталон и широка тениска. Вероятно никога не е била хубавица, но сега приличаше на разсъхнала каца, едва удържана в железните си обръчи.
- Кого търсите? - попита жената.
- Биляна Гроздева - отговори Радо.
- Аз съм.
- Разбрахме, че притежавате имот в село Кралево - обади се и Траян.
- Дадох го вече под наем...
- Ние искаме да го купим - каза Радо.
- Не искам да продавам! - махна с ръка жената. - А и за такава съборетина какво ще взема!
- Напоследък доста се качиха цените на имотите в Кралево - обади се Траян.
- Така ли? - заинтригува се жената. - Влезте де!
- Алчността ни помага! - прошепна Радо на ухото на Траян.
Влязоха в сравнително просторна стая, обзаведена с мебели от средата на миналия век. Седнаха на дивана и се заоглеждаха. Едната стена напомняше на олтар - огромна снимка на мъж в цял ръст, а около нея бяха закачени други, по-малки фотографии. На специална дървена полица бяха наредени евтини гипсови вази с изкуствени цветя, чиито ярки цветове отблъскваха погледа.