- Защо му викате Бончо Гладиатора? Да не е бил борец на младини?
- Хилав си беше от дете, дребосък с големи клепнали уши - засмя се старицата. - Ама Коко Хлопката нали е зевзек? Той му измисли прякора, защото Бончо от малък разправяше за Рим, Спартак, гладиатори и съкровища.
- А Коко Хлопката кой е?
- Човекът, който днес погребахме - намръщи се Бенда.
- Не искаш да говориш за него.
- Чоглаво ми е.
Двамата замълчаха. Отвън отново се чу лаят на Велко.
- Кучето защо се казва Велко? - попита Траян.
- На кмета го кръстих - Велизар Вампоров, Велко.
- Няма ли кметът да те прогони от селото?
- Няма - засмя се старата жена. - Като Велко е - лае, но не хапе. В селото се разнася такава приказка: „Ако не вярваш на Хлопката, питай Вампора.“
- И двамата са лъжци, така ли?
- Само Коко Хлопката... Иначе и двамата са отявлени чешити, ама всичко им прощаваш... - въздъхна старата жена.
- Кажи за Прокълнатата къща - примоли се Траян.
- Не искам и ти да сънуваш кошмари.
- Ясно. Селото има много тайни.
16
Към три следобяд в кръчмата, където се състоя поменът за Коко Хлопката, бяха останали само неколцина. Глухата Марина придремваше в единия край. Валерия, Адриан Мазачо и жена му шетаха около тях, за да подредят кръчмата за довечера.
- Ели - провикна се Вампора към момичето, - какво значи епитафия?
- Надгробен надпис - отвърна Валерия, минавайки с купища чинии покрай тях.
- Защо питаш нея? - начумери се Бончо Гладиатора! - И аз знам. гробище
- Надгробен надпис - повтори кметът, без да обърне внимание на реакцията на приятеля си. - Коко иска на гроба му да сложим следната епитафия: „Спря да пуши и умря.“
- Откъде знаеш? - попита го Бончо Гладиатора, като леко подскочи от стола.
- Знам всичко, което става в селото - високомерно отвърна Вампора.
- Коко не е спрял цигарите - озадачи се Максим Балабана.
- Да не мислиш, че още пуши? - ядоса се кметът. - Утре сигурно цигарен дим ще излиза от гроба.
- Вампоре, не говори глупости! - скастри го Стела.
Изведнъж Димо Вълкобореца се разсмя. Останалите го погледнаха учудено. Той им обясни:
- Спомняте ли си онзи надпис в кметството? „Тук не се пуши.“
- А Коко беше написал под него: „Пуши се. Пробвах.“ - усмихна се за първи път Стела. - Какъв подпис беше завъртял отдолу, а?
- Колкото пъти слагах надписа, толкова пъти Коко го надраскваше - засмя се и Вампора. - Няколко нощи стоях в кметството да го дебна, а той намираше момент, когато аз не съм вътре, за да го напише. Накрая се отказах.
- Ами случаят с Краля? - обади се Максим Балабана.
Всички се засмяха. Адриан Мазачо ги чу и приседна при тях. Той попита:
- Какво е станало?
- Не помниш ли? - изненада се Бончо Гладиатора.
- Не знам за коя история се смеете.
- Вампоре, аз ще я разкажа! - Бончо Гладиатора припряно спря с ръка кмета. - Празнувахме рождения ден на Стела. Тежка вечер, много вино се изпи тогава. А на другия ден Коко беше обещал на един познат да ходи с него на лов за глигани към Стара речка. Влязъл Коко в обора, взел синджира на Царски, тръгнал към автомобила и задърпал кучето да влезе вътре. Дърпал, дърпал, а пустото куче не ще да влезе в колата. Ядосал се Коко, наврял се вътре, взел пушката и решил да удари Царски с приклада. Когато се извъртял, що да види - вместо Царски, Коко отвързал Краля.
- Как се качва козел в кола! - добави кметът.
Адриан Мазачо се разсмя, а Щурата Стела подхвърли:
- Сигурно Коко сам е измислил тази история.
- Защо пък ще си измисля? - напери се Вампора.
- За да преброи глупаците около него!
- Стело, днес си много странна!
- Не ме мисли! - отвърна му тя.
Настъпи неловко мълчание. Стела и Вампора на няколко пъти кръстосваха погледи и извръщаха един от друг глави.
- Изгубих Краля - изведнъж си призна Димо Вълкобореца.
- Къде? - попита го Бончо Гладиатора.
- Не знам - повдигна рамене овчарят. - Цяла нощ го търсих из чукаците.
- Може да се е прибрал - предположи Стела.
- Ще проверя у Коко - неволно каза Вампора и бързо се поправи. - Но кой ще му отвори? А и Коко го няма вече... - въздъхна кметът.
Отляха капка от чашите на земята и мълчаливо отпиха.
- Бончо, помниш ли котката? - обърна се неочаквано Максим Балабана към съученика си.
- Голям резил брах тогава! - поклати глава Бончо Гладиатора.
- Сега аз не я знам тази история - каза Стела.
- Сигурно е било по времето, когато препускаше с конете си по състезания - отговори й Балабана.
- И аз така мисля - отвърна Вампора. - Поне двайсетина години минаха оттогава.