Така и не разбра защо останалите го взеха в компанията. Не можеше да се бие с другите деца, но наблюдаваше с ентусиазъм борбата им. Особено когато един срещу друг се изправяха Вампора и Балабана. Бончо обикаляше около двамата пехливани, ръкомахаше с ръце и от време на време се провикваше:
- Давай! Давай!
Не беше ясно на кого от двамата борци го казва. Що спестени пари бе загубил, за да залага срещу единия или срещу другия!
Ако Коко Хлопката заложеше на единия, Бончо залагаше на другия. Наричаше го историческа справедливост.
Веднъж на ливадата край Темното езеро Вампора и Балабана се скараха истински. Коко Хлопката предложи да решат спора чрез бой с тояги. Двамата великани го изгледаха начумерено, но се съгласиха. Коко заби малки съчки в кръг около тях и каза:
- Който пръв излезе от кръга, е победен!
- Гладиатори сте! - изрева възторжено Бончо. - Давай, Спартак! Давай!
Тримата му приятели неочаквано се засмяха.
- Кой е Спартак? - попита го учудено Коко.
- Не знаеш ли? - започна Бончо. - Бил е тракийски цар, става роб на римляните и после гладиатор - изговори бързо той.
Тримата отново се разсмяха.
- Този Спартак го знам - продължи Коко Хлопката и посочи към двамата борци. - Кой от тях сега е Спартак?
- Какво значение има? - отново скри пристрастията си Бончо.
- А ти не искаш ли? - попита го Коко.
- Какво?
- Да бъдеш гладиатор - каза зевзекът и закудкудяка. - Бончо Гладиатора! Бончо Гладиатора!
Тогава бяха в шести клас, а и досега така го наричат из селото. Не можеше да им се сърди. Дори ловец стана, принуден от приятелите си. Но никога не стреляше по жива цел. Не можеше и това си е!
Завърши литература и до пенсионирането си бе учител в местното училище. Но историята беше неговата истинска страст. Проучи всички документи за Кралево, които откри в местния архив, събра легендите и накара Мазачо да нарисува забележителностите на Кралевското землище. Той самият изписа няколко големи тетрадки, в които залепи рисунките на художника. Само не знаеше дали някъде да не разкаже за историята на Прокълнатия гроб... Не, рано беше още. Страшно е дори да си го помисли! А и яйцето постоянно му напомняше за тайната.
Бончо стана и реши да надзърне в тайника, за да се полюбува на последното си съкровище. Влезе в приземието, изградено само от камък, и се насочи към най-тъмния ъгъл. Още като дете там бе открил ниша, за която вярваше, че е съхранявала ценностите на рода му в минали времена. Дори един път се опита да отмести два камъка, но после се уплаши, че ще срути къщата и се отказа. Откакто тайно копаеше на Калето, бе сложил на нишата дървена вратичка с катинар, където криеше намерените в земята богатства. Притежаваше няколко медни монети, едно гърненце, отчупено леко в горната част, няколко наконечника на стрели и малка фигурка на бронзов конник. Нея харесваше най-много и не му се искаше още да я предава на местния музей.
Той отвори катинара и застина. Нишата беше празна. Някой бе ограбил съкровищата му.
22
Димо Вълкобореца държеше Краля за веригата, когато отвори дворната си врата, за да повика Снежка.
След погребението на Коко овчарят не преставаше да мисли за смъртта. Връщаше се в годините назад и се чудеше къде сбърка, та си остана сам. На височина достигаше метър и осемдесет, със слабо и жилаво тяло, защото рядко се застояваше на едно място. Не беше хубавец, но външността му не би уплашила никого. Удължено лице с гъсти вежди, орлов нос и тънки устни. Очите му напомняха на оловни облаци посред буря, косата му светлееше на младини, а сега бе бяла като козината на Снежка. Лявото му ухо доста го загрозяваше, защото бе клепнало напред.
Не бягаше от жените, но те бягаха от него. Само една се престраши да му каже, че мирише ужасно. Колкото и да се миеше, не можеше да премахне миризмата на животни и прокиснало мляко. Но поне имаше приятели, които не му придиряха. А сега един от тях вече си отиде...
Димо Вълкобореца въздъхна и се провикна:
- Снежке, тръгваме!
Изчака секунда-две, но кучето не се появи. Димо Гетов завърза козела и зави зад ъгъла на къщата. Върху дървения покрив на кучата колиба някой бе заметнал вълча кожа,
Кой му напомняше за онази случка? Коко го нямаше вече, но преди... Когато беше в настроение, Коко Хлопката лягаше на пода в кръчмата, махаше с ръце и крака и крещеше с пълно гърло:
- Бягай, Вълчо, бягай! Димо Вълкобореца с голи ръце ще те удуши!
Останалите зяпачи примираха от смях, а овчарят за сетен път съжаляваше, че изобщо им разказа за срещата си с вълка.