- Какво става, чедо? Не можеш ли да спиш? Да ти сваря маточина?
Траян се засмя, слънчевата му усмивка огря стаята и стопли душата на старата жена.
- Чета, бабо, чета и мисля. Ако ми хрумне нещо, записвам го - отвърна младежът. - Не се притеснявай за мен, лягай си...
- Денят е за работа, чедо...
- Знам, бабо, ама аз съм нощна птица... - отвърна й той, прегърна я несръчно и я целуна по набръчканата буза.
Не го разбра Бенда, не обичаше нощните птици. За зла прокоба се явяваха в сънищата й. Носеха й страхове, особено когато насън виждаше летящи сови и бухали, а сред тях се вееше бялата риза на Прокълнатата жена. Ами онзи мъчителен вик, който изригна от душата на мъченицата в онази нощ... Бенда още го помнеше, още го чуваше и насън, и наяве.
Отново погледна през прозореца, за да спре мислите си. Съседът стоварваше дини от ремаркето. Много дини - големи и малки. Старата жена изведнъж чу онзи пращящ звук, който издава сочната диня, когато я срежеш с остър нож. Прияде й се досущ като на трудна жена. Това е то старостта! Ако не беше видяла дините, нямаше да се сети за тях. Но сега... Усети сока на динята в устата си и съвсем заприлича на Вирка, когато нетърпеливо чакаше стопанката си да я издои.
Ще си поискам, помисли си тя. А и още не беше се срещнала с новия съсед, но щом Вампора и другите чешити не го изпроводиха веднага, явно е читав човек. Бенда реши да се запознае с него, докато не се е разколебала. Сложи в една кошничка десет яйца и излезе от вкъщи.
Тя наближи ремаркето с дините, тъкмо когато мъжът грабна две едри дини от него.
- Ей - провикна се тя, защото не знаеше как да се обърне към човека.
Мъжът изтърва дините, скри се зад ремаркето и жално извика:
- Не съм виновен! Не съм виновен!
Не е добре човекът, помисли си старата жена. Заобиколи отстрани и видя, че мъжът е прикрил с ръце главата си.
- Синко, не се страхувай - тихо му каза тя. - Никой няма да те бие.
Мъжът се изправи с ръце, прилепени до тялото му, и глава, наведена надолу. На дете, наказано за сторена беля, ми прилича, помисли Бенда, а гласно каза:
- Аз съм баба Бенда, съседката ти.
Едва сега мъжът изправи глава и Бенда видя, че не е толкова млад, колкото й се стори отначало. Наближаваше петдесетте. Лицето му бе бозаво, с вдлъбната на места кожа, сякаш много се е дръгнал, когато е боледувал от шарка. По голата му глава се стичаше пот, но мъжът май не усещаше.
- Ти кой си? - попита старата жена.
- Милко Димитров Милков - бързо и без запъване изрече мъжът.
- Добре дошъл в нашето село, Милко - поздрави го Бенда.
Мъжът се огледа в двете посоки и нищо не отвърна.
- Донесла съм ти малко яйца - продължи старата жена.
- Не искам. Нищо не искам! - дръпна се назад Милко. - Аз пак заминавам.
- Къде?
- За още багаж.
- Значи оставаш в нашето село?
- Ако ония позволят... - смутолеви мъжът,
- От теб зависи - каза Бенда, защото веднага се сети кои са „ония“.
- Нищо не съм направил - реагира бързо Милко.
- Не се страхувай! Тука живеят само добри хора.
- Да бе! Да... - заклати глава съседът.
- Вземи! - подаде му яйцата Бенда. - Но кошничката искам да ми я върнеш, защото в нея ги събирам от полога.
- Не искам - дръпна се отново той.
- Но аз искам!
- Какво?
- Диня - без да иска, изрече жената.
- Вземай, колкото искаш, и се махай! - разкрещя се човекът.
- Не така - кротко отвърна бабата. - Ако не искаш яйцата, ще ти платя динята. Не мога да отида до града...
- Съжалявам - тихо изрече Милко, пресегна се към ремаркето, взе една голяма диня и я подаде на старата жена.
Никой от двамата не видя сянката, която се показа за миг зад Прокълнатата къща и се сля с подивелия люляков храст.
31
Съвсем притъмня, сякаш бе привечер. Вампора изтърси останалите пред кметството, заключи ладата и без да се сбогува, хлътна в мрачната стая. Не светна. Изправи се до прозореца, но отсреща бе стоборът на Длъгнестия Ванко, а улицата беше пуста. Повтаряше си наум, че няма от какво да се страхува, но една топка бе застанала в стомаха му. Възможно ли е някой да е научил тайната? Не му се вярваше. Толкова години минаха оттогава...
И все пак нещо ставаше в селото. Във въздуха се носеше заплаха, подобно на вирусна епидемия. Усещаше я с кожата си, която настръхваше на моменти, а после отново се отпускаше. Трябваше да измисли план за действие. Но срещу кого? Или срещу какво?
Вампора се приближи до бюрото си и машинално протегна ръка, за да издърпа стола си. Ръката му увисна във въздуха. Столът липсваше, а на неговото място някой бе пренесъл откраднатата селска камбана. Коко, бе първата мисъл на Вампора. После удари безпомощно юмрук по бюрото и закрещя: