- Димооо - провикна се тя. - Димооо....
Никой не й отговори. Надникна в двете стаи, но овчарят не беше се върнал. Тогава кой е завързал Краля? Огледа се уплашено и отново излезе на улицата. Трябваше да вземе пушката си, трябваше да вземе...
Телефонът й прозвъня. Стела го извади от джоба си, изслуша съобщението и затвори. После се облегна на близкия стобор, свлече се надолу и тихо заплака. Дъждът я обгърна и се сля със сълзите й.
36
Комисар Михаил Донов, по-известен като Мишената, затвори телефона и впери поглед в партньора си - Радослав Ангелов.
Двамата мъже работеха заедно от няколко години и добре се познаваха, въпреки че бяха толкова различни. Мишената наближаваше четиридесетте, едър, с неодялани черти, припрян, мнителен, дори безцеремонен. Радо бе на двайсет и седем години, определяха го като хубавеца на Областната дирекция, въпреки че не му вървеше много-много с жените. В очите на Мишената най-ценното качество на младежа бе търпението, особено когато трябваше да озаптява шефа си. Двамата се допълваха, вярваха на преценките на другия и затова постигаха успехи, с които малцина в системата могат да се похвалят.
- Думай направо, шефе! - не се стърпя Радо.
- Труп в Лудата мечка - намръщено отговори комисарят.
- Не я знам тази кръчма.
- Не знам дали има такава кръчма - отговори Мишената и скочи пъргаво от мястото си, отвори вратата и през рамо каза:
- Обади се на колегите от лабораторията!
- И какво да им кажа? - изправи се и Радо.
- Да си вземат чифт туристически обувки, храна и вода... - Комисарят неочаквано се върна назад.
- На поход ли ще ходим? - изненада се младежът и неволно погледна към новите си обувки, наведе се и избърза с ръка праха от кожата.
- Не се конти! - сряза го шефът му. - Изтичай до вас и обуй стари маратонки. Да не забравиш якето!
- Шефе, кажи ми нормално какво става - спокойно изрече Радо.
Мишената процеди през зъби:
- Местният овчар е заклан от някой селски идиот в пещерата Лудата мечка. Намира се в землището на село Кралево.
- Битово убийство, така ли?
- Предполагам.
Радо се приближи към картата на областта и възкликна:
- Кралево е в Балкана.
- Почти на върха на Големия баир е. Досега няма сигнали дори за кражба, а днес - труп! - ядоса се Мишената.
Радо седна на бюрото си, порови се из нета и прочете:
- О-хоо! Селото има сайт. Туристически маршрути до Водопада, чешмата на Елия... Население според последното преброяване - петстотин шестдесет и седем жители.
- Вече са петстотин шестдесет и шест.
- Не са много...
- Ако убиецът е сред тях...
- Е, не вярвам някой случайно да е налетял на селския овчар из баирите.
- Знае ли човек... - каза любимата си реплика комисарят, когато не бе сигурен в дадено твърдение. - Кралево се посещава и от туристи. Село за чудо и приказ! - плесна с ръце Мишената, видя недоверчия поглед на партньора си и продължи: - Сам ще видиш!
- Кмет на селото - Велизар Вампоров, пети мандат - продължи да чете от екрана младият мъж. - Лелеее! Пети мандат. Познаваш ли го?
- Голям балканджия! - отвърна Мишената. - Дори на лов ходи с риза и вратовръзка. Представяш ли си?
- И не е луд?
- Точен е. Когато го попитах преди време защо ходи официално облечен на лов, ми отвърна: „Въпрос на стил, господин комисар.“
- Не мога да повярвам!
- Кралево е пълно с чудаци. Има един зевзек...
- Шефе, Лудата мечка е на шест километра от селото - прекъсна го Радо.
- Нали затова ти казах да обуеш удобни обувки!
Комисарят се спря на рамката на вратата и нареди:
- След половин час всички да са долу!
- А ти? - Радо посочи с поглед велурените обувки на шефа си.
- Аз отивам за кафе!
37
Вече три часа седяха пред пещерата и мълчаха. Бурята отдавна премина и отстъпи място на слънцето, което приличаше на ухилен презрял портокал, надничащ любопитно над хълма Еленица.
- Пуши ми се - не издържа Траян и погледна умолително двамата мъже.
- Не се трови! Дишай чист въздух! - посъветва го Вампора.
Въздухът трептеше и носеше аромата на горска шума, диви гъби и колендро. Траян веднага би усетил омайния му дъх, ако ситуацията бе друга.
- Вампоре, да му развържа ръцете, а? - прошепна Максим Балабана. - Няма къде да иде.
- На твоя отговорност... Но само ръцете - промърмори кметът, който стоеше пред входа на пещерата. - Да пуши! Да се трови, щом иска! - изрече той на висок глас, без да погледне момчето.