- Валерия тук ли е? - попита младежът.
Кръчмарят пъргаво се изправи, доближи се до Траян и го хвана с една ръка за гушата
- Какво си й направил? - изсъска неочаквано по-възрастният мъж.
- Нищо - изшептя бързо младежът, направи опит да се отскубне, но не успя.
- Защо тогава не е на себе си?
- Заради козела - с усилие изрече той.
- Какъв козел?
- Златен...
- Да не сте ровили на Калето?
Траян само завъртя глава, за да отрече.
- Вампора ще те закопае някъде! - закани се кръчмарят и леко разхлаби хватката си, за да може младежът да поеме дъх.
- Татко, пусни Траян! - извика Валерия откъм двора и на бегом влезе в кръчмата.
- Не искам... - измърмори Мазачо, но все пак пусна младия мъж.
Траян на няколко пъти пое дълбоко дъх. Кръчмарят му посочи изхода с глава и подхвърли:
- Бягай, докато не съм размислил!
- Татко, спри се! - Валерия прегърна баща си и се обърна към Траян: - Мислиш ли, че съм луда?
- За луда ли те мисли? - набра пак бащата.
- Не, татко - спря го с ръка момичето и отново погледна Траян в очите.
- Откъде-накъде? - изрече младежът, като масажираше шията си и не откъсваше очи от Мазачо.
- Но не ме поглеждаш! - извика тя към Траян.
- Дъще, за какво става въпрос? - тревожно я попита кръчмарят.
- Не съм луда, сигурна съм! - отчаяно изрече момичето и се отдръпна от баща си. - Ако искате ми вярвайте! Но аз наистина видях Коко Хлопката!
- Няма как да стане! - неочаквано се обади глас откъм вратата, а после Велизар Вампора прекрачи прага.
След него вътре влязоха Щурата Стела, Максим Балбана и Бончо Гладиатора.
- Навсякъде ли ходите заедно? - обърна се към тях Траян.
- Софиянецо, не се бъркай! - високомерно каза кметът. - Кажи, Ели!
Момичето спокойно разказа как е зърнала за миг Коко Хлопката, надничащ през храстите.
- А ти, Софиянецо? - обърна се Вампора към Траян.
- Аз видях само козела - отговори той, като не откъсваше поглед от красивото лице на момичето.
- Не ми вярвате, нали? - тъжно промълви Валерия.
- Случва се, дъще... - прегърна я баща й. - Все за него говорим напоследък...
- На Димо Вълкобореца също му се привидя Коко, когато правихме помена из онези дни - обади се в подкрепа на кръчмаря Бончо Гладиатора.
- И вече е мъртъв - изрече ядно Стела.
- Стело, не говори глупости! - ядоса се Вампора. - Не плаши момичето!
- Не го плаша - отвърна бързо дребната жена. - А какво ще кажете за фаса в пещерата?
52
На другия ден изпратиха Димо Вълкобореца.
Дъждът ситнеше от сутринта. Беше сумрачно, въпреки че наближаваше обяд. Билата на Еленица и Орловица не се виждаха от мъглата, която се спусна толкова бързо, че стигна дори и Кралево. Беше необичайно студено, но нямаше вятър.
На гробището се бяха събрали само няколко души - Велизар Вампора, Максим Балабана, Щурата Стела, Бончо Гладиатора, баба Бенда, Глухата Марина и две други старици, които някога са били близки с майката на Димо Гетов.
- Ти би ли камбаната? - Стела ядосано попита кмета.
- Да не си оглушала като майка си? - изрепчи се Вампора.
- Защо тогава няма хора? - озадачи се дребната жена.
- За нищо го нямат Димо, затова... - тихо каза Бончо Гладиатора. - Щом е овчар, значи е по-долу от тях.
- Може да ги е страх - предположи Балабана.
- От кого? От нас ли? - отново се наежи кметът.
- Не от нас, а от убиеца - продължи горският.
- Да виждаш вълк наоколо? - попита Вампора.
- Нима вярваш на полицаите? - обърна се към него Стела.
- Заради тайната е, така да знаете - прошепна Бончо Гладиатора.
- Няма как да стане - извика кметът. - Да започваме!
Отвориха ковчега и Велизар Вампора започна да чете:
- Димо Гетов е израснал в бедно, но трудолюбиво семейство...
- Спри се, Вампоре! - изправи се пред него Стела. - Все едно и също четеш!
- Ти кажи тогава! - отдръпна се назад кметът, обиден от вярната забележка на жената.
- Димо си беше беден и си остана беден... - започна несигурно Стела. - А работеше толкова много... От дерето край реката камък по камък пренесе, за да построи сам зида на имота си... Да скрие от хорските очи малката си къщурка, наследена от Гетовия род. - Тя направи пауза и продължи по-уверено: - Не му вървеше в учението и затова след осми клас не продължи да учи в града... Можеше да не знае много-много за света извън село, но познаваше всеки камък, всяко дърво и растение из планината наоколо... Виждаше красотата в природата и правеше от нея чудни фигури от дърво... С тях радваше другите хора. - Стела усещаше, че ще се разплаче, затова пое дълбоко дъх, за да забави сълзите си, които извираха от душата й. - Димо си остана сам в живота... Нито една жена не го погледна, не се спря поне за малко при него, за да усети плачещата му за нежност душа... Най-голямото му богатство бе Снежка, но и тя му бе отнета по злодейски начин. - Сълзите й потекоха, но Стела не ги избърса, а продължи: - Беше наш приятел, откакто се помня... Никога никого не предаде... А сега... да няма кой да го изпрати... Сам си беше цял живот, сам ще си отиде и на другия...