- Ние сме тук, Стеле - прошепна Бончо Гладиатора.
- Сбогом, Димо! - тихо изрече Стела. - Прости на онези, които не дойдоха...
Спуснаха ковчега. Възрастните жени хвърлиха по бучка пръст и си тръгнаха. Затрупаха гроба. Приятелите на Димо Вълкобореца се наредиха в редица и дадоха по три изстрела в небето.
Тръгнаха си омърлушени. Под Пеещата круша ги чакаше селското стадо. Козите стояха сгушени една в друга и само трепкаха с уши, сякаш усещаха със сетивата си бедата. Милко, новият овчар, стоеше под дървото.
- Какво правиш тук? - попита го Вампора.
- Леля Бенда... каза... да докарам... стадото насам... - на пресекулки отвърна Милко.
- Златоуста Бенда - прошепна Бончо Гладиатора. - Знаела е, че няма кой да изпрати Димо...
- Невероятна жена е тя! - съгласи се и кметът.
53
Със смъртта на Димо Вълкобореца внезапно спряха и щуротиите, които подлудяваха селото.
Минаха още три дни и нищо необичайно не се случи. Кралевци забравиха страховете си. Старците, подобно на огромни варани, се препичаха пред портите, нищеха политиката, отбиваха се я в кръчмата, я при хубавата сестра в медицинския пункт. Пришълецът Милко още не бе загубил нито една коза и прогнозите за неговото оставане в селото се очертаха оптимистични.
Но никой не смееше да заложи на новия овчар, ако потърсеха мнението му.
През деня Траян и Ели обикаляха из баирите, а нощем той четеше и нахвърляше основните тези на дипломната си работа. Учудваше се, че спи само по шест часа и въпреки това се чувстваше бодър.
Тази нощ си легна към полунощ и сам се събуди в шест.
- От въздуха е, чедо - обясни му баба Бенда. - Бързо се наспиваш на планинския въздух.
- Направо се чувствам млад! - каза Траян. - Мога на бегом да стигна до чешмата на Елия.
- Та ти си млад - засмя се възрастната жена. - Чешмата на Елия... Знаеш ли легендата?
- Приказната Ели ми я каза...
- Внимавай! - заплаши го с пръст старицата. - Момичето е свястно.
- И аз така мисля... - някак колебливо изрече Траян.
- Да не си влюбен? - меко попита старицата.
- Рано е да се каже...
- Ех, чедо, то или го усещаш веднага, или нищо не ти трепва... - някак разочаровано го погледна Бенда.
Траян лапна половин палачинка, преглътна като пуйка и попита:
- Ти как разбра, че си влюбена?
- В дядо ти ли?
- А! - изненада се Траян. - И друг ли има?
- Не се питат стари хора за такива работи... - промърмори баба Бенда.
- Ясно. Преди дядо е имало друг... - направи извод момчето. - Познах ли?
- Ами позна - изрече жената и смело продължи: - Ей тук ме болеше, когато го срещнех - и тя сложи длан на стомаха си. - Докато си помислех за него, болката се появяваше...
- Кой беше?
- Минали работи... Не ни било писано да сме заедно. -
- Аз не искам нищо да ме боли - нехайно подхвърли Траян.
- То не пита, чедо...
- Валерия е дива коза - неочаквано изрече младежът.
- Опърничава е, но е добро момиче.
- Не мога да я разбера... Няма друг наоколо, а тя... - спря се изведнъж той.
- Тя ти бяга - заключи баба Бенда. - Браво на нея! Много са те разглезили софиянките!
- Бабче, защо си против мен?
- Не съм, чедо - засмя се баба Бенда, а после продължи със сериозен глас: - Но ако направиш нещо на момичето, не мога да те спася.
- От какво?
- От кого, искаш да кажеш... - поклати глава тя.
- Нищо не могат да ми направят - наперено заяви младежът, защото веднага се досети откъде идва потенциалната заплаха. - Аз съм от „вашите“ - иронично допълни той.
- Могат, чедо, могат... - замислено произнесе възрастната жена.
- Да не са гръмнали някого в Прокълнатата къща? - сети се изведнъж Траян.
- Опазил бог! - стресна се тя. - Какви ги говориш?
- А какво е станало тогава в Прокълнатата къща?
- Стари истории...
- Кажи ми! - настоятелно изрече младежът.
- Нещастие беше... - тъжно отговори старицата.
- Ще ми кажеш ли? - умолително я попита той.
Баба Бенда въздъхна дълбоко и тихо каза:
- Една жена се обеси... Трийсет години минаха оттогава...
- Това ли било? - разочаровано каза Траян. - Защо се обеси?
- Не знам.
- Не искаш да ми кажеш.
- Не знам - повтори старицата и стисна устни.