Траян разбра, че повече няма да научи. Поне днес.
54
Ето това означава да си напълно свободен - да легнеш по гръб на тревата, да впиеш поглед в небето и да не мислиш за миналото. Да чакаш с ококорени нагоре очи, докато някой облак приседне до теб, направи ти сянка и придремнеш. Ами ако някоя коза изчезне?
При тази мисъл Милко се надигна и огледа - козите бавно напредваха по посока на Водопада. Спокойно отвсякъде. Слънчева тишина, която изпълни с покой душата му. Дори огромното куче бе полегнало на хладина под дрянов храст и дремеше спокойно.
Снощи Вампора доведе звяра, завърза го за един кол и му нареди:
- Грижи се за кучето!
- Аз ли? - изуми се Милко.
- Казва се Царски - продължи кметът.
Звярът леко помръдна с опашка, щом чу името си.
- Що за име?
- Това е кучето на Коко... Не го знаеш него - завърши набързо кметът, без да стане ясно за кого говори - за кучето или за собственика му.
- Царски - повтори Милко и погледна към каракачанския пес, който бе вперил поглед в него. - Хапе ли? - попита боязливо той.
- Пробвай! - засмя се Вампора, но видя страха в очите на пришълеца и продължи по-спокойно: - Приближи се, да те подуши...
- Не го ща - отсече пришълецът. - Ако ми се нахвърли?
- Един досадник по-малко в селото - отсече Вампора и го изгледа кръвнишки.
Милко бавно се приближи до животното, то го подуши и не реагира.
- Погали го зад ушите - нареди кметът. - Нахрани го и утре излизаш с него...
- Ами ако избяга?
- Нали знаеш правилата?
- По-добре да стои тук - предложи Милко. - Ще го храня...
- Тук Царски няма какво да прави - пренебрежително изрече кметът, като огледа дворчето и къщурката.
- Стадото трябва да пази...
- Крадци ли има из района?
- Не, вълк броди наоколо.
Когато се сети за вълка, Милко стана от тревата и се огледа. Нямаше живинка наоколо. Само красота, за каквато не беше мечтал през целия си живот.
Изведнъж отнякъде се чу пискливо и насечено чуруликане. Овчарят прехвърли поглед по няколко шубрака и не откри птичето, което издаваше дразнещите звуци. Но кучето се бе надигнало, а ушите му помръдваха неспокойно. Птичата свирка се повтори, Царски неочаквано скочи и изчезна в близкия храсталак.
- Чакай, чакай! - развика се Милко и тръгна след кучето.
Но преди да стигне храсталака, оттам излезе Краля. Човекът се стъписа и отстъпи назад. Позлатеният козел царствено мина покрай Милко, сякаш не го забеляза, и се запъти направо към Вирка. Ухажването бе кратко, но взаимно. А после Краля покри с мъжествената си сила козата.
След пет месеца леля Бенда ще има яре, помисли си Милко. Но откъде се появи козелът със златни рога и копита?
- Сигурно сънувам - тихо изрече овчарят, прехапа устни, за да се убеди, че е буден, и отново погледна към стадото.
Козелът царствено се разходи наоколо, сподирян от разочарованото блеене на няколко неощастливени кози, и отново тръгна към Водопада.
Ами кучето? Как изведнъж се превърна в козел? Магия...
55
Вече пети ден Бончо Гладиатора не излизаше от дома си. Отказваше да ходи с останалите на гробището. Не отиде на деветината на Коко, не искаше да посети отново и гроба на Димо. Всяка сутрин Щурата Стела идваше да го вика, но той мълчаливо въртеше глава. Нямаше вече да стъпи на гробището, освен ако не е дошъл неговият ред.
След смъртта на Димо Вълкобореца го обзе неописуем ужас. Чакаше Оная, а не знаеше кога и откъде ще го изненада. Беше убеден, че скоро ще дойде за него. Спеше леко, предимно през деня, прегърнал пушката си. Не беше стрелял по животно, а как да стреля по човек? Ядеше още по-малко и отпреди. Страхуваше се, че ако му свърши хляба, няма да посмее да отиде до магазина. Но колко още щеше да издържи гладен?
Предпочиташе да стои на двора - все му струваше, че Оная ще се уплаши от някой съсед, надникнал случайно през стобора. Знаеше, че мислите му са детински, защото стените бяха двуметрови, но все пак...
И взе най-смелото си решение - записа всичко за събитията отпреди трийсет години. Между две страници от последната тетрадка, в която бе събирал историята на Кралево, пъхна и малкото листче. После внимателно слепи двете страници. Само при внимателно четене можеше да се открие скривалището. Все някога щеше да се разбере за тяхното престъпление...
- Господин Бончев! Господин Бончев! - дочу отвън мъжки глас.
Бончо Гладиатора стреснато стана от стола и погледна часовника си. Наближаваше пладне. С бавни стъпки тръгна към външната врата. През пролуките й видя длъгнестата фигура на Софиянеца. Отключи я и покани младежа в двора.