- Ама Димо си отиде, нали? - набра кметът.
- Двамата си отидоха - напомни му Балабана.
- Смъртта на Димо ще тежи на съвестта на Коко...
- Откъде да знае, че ще катастрофира? - на свой ред попита горският.
- Не го защитавай! - ядоса се Вампора.
Замълчаха. Въртяха се в кръг из пещерата, но нищо не спираше погледите им. Само металната халка в земята и кафеникавото петно на пода напомняха за скорошните събития.
- Дали някой е идвал оттогава тук? - подхвърли горският.
- Де толкова кураж!
- Не ти ли се струва, че парафинът по земята се е увеличил? - изрече Балабана, наведен към остатъците от парафин по склата.
- Пораснал е от предния път - изсумтя Вампора и излезе от пещерата.
Максим Балабана го последва, изгаси фенера и го прибра в раницата си. Тръгнаха нагоре по склона.
- Чакай! Не е работа на Коко! - извика неочаквано Балабана.
Вампора се обърна назад и попита:
- Какво се сети?
- Веригата! Няма е веригата, с която вълкът е привързан за земята...
- Вълкът може да е разхлабил едната брънка и да е духнал... - отговори кметът и продължи нагоре.
- След като е прегризал гърлото на Димо? - настоя горският.
- Имал е достатъчно време... Димо го открихме на другия ден - отвърна Вампора.
- Ами ако Димо е искал да отвърже вълка? - отново попита Балабана.
- Не чу ли полицаите? Димо е бил изненадан от вълка. Нямал е време да реагира...
- Не се връзва... - замисли се горският. - Ако го беше видял, Димо щеше да застреля вълка...
Седнаха на баира да си починат. Вампора разхлаби вратовръзката си, отпи от манерката глътка вода и каза:
- Прав си. Димо няма да го освободи... - Отпи отново, подаде манерката на Балабана и продължи: - Но дали щеше да го застреля?
- Какво се сети? - изрече приятеля му и чак тогава отпи.
- Колко му се подигравахме за онзи вълк, а? Цял живот Вълкобореца му викахме...
Преди двайсетина години Димо бил нападнат от млад единак. Било януарско време, снегът стигал до пояс, а той тръгнал без посока из Балкана. Вълкът се нахвърлил изневиделица на гърба му, той се извъртял, изтървал пушката и паднал по гръб на земята. Протегнал ръце към гърлото на звяра, започнал да го души, като едновремено ритал с крака и крещял, колкото глас има. Неочаквано вълкът вдигнал глава нагоре, прескочил Димо и се отдалечил. Оттам идваше и прякорът на овчаря - Вълкобореца. По-скоро бе подигравка, задето не е успял да надвие вълка.
- Какво от това? - попита отново Балабана, защото не схващаше мисълта на съученика си.
- Може Димо да е искал жив вълк да ни покаже - отговори кметът.
- Да го разхожда из село като куче? - недоверчиво изрече Балабана.
- Няма как да стане! - отрече се веднага от думите си Вампора. - Ами отровеното куче на Димо?
- Тогава? Какво ще правим?
- Да вървим! - нареди кметът.
- Накъде?
- Към кошарата на Дамян Багера.
Дамян Багера, едър мъжага от съседното село Змейно, бе направил високопланинска кошара, в която отглеждаше овце.
- Какво ще правим там?
- Ще търсим вълк, който влачи верига...
- Звънни му, че да върже кучетата - нареди Вампора.
- Те ни познават - отговори Балабана, но все пак позвъни на Дяман Багера, че пристигат и го предупреди за вълка.
Към пладне превалиха хълма Орловица и тъкмо поеха надолу по склона, когато видяха вълка. Вървеше близо до билото на съседния хълм. Двамата мъже, без да се наговарят, стреляха. Животното се спря за миг и после изчезна зад баира.
- Видя ли? - изуми се Максим Балабана.
- Видях - измърмори Вампора. - Не го улучихме.
- Вълкът беше свободен - изкрещя горският. -
- И си остана свободен - ядно каза кметът, но се изненада от възбудата на иначе спокойния си приятел.
- Не видя ли бе? - отново извика Балабана. - Вълкът нямаше верига!
57
Траян тъкмо се показа зад ъгъла, когато Щурата Стела излезе от магазина. Тя го видя и се спря.
- Леля Бенда добре ли е?
- Да - отвърна младежът.
Щурата Стела се поколеба, но после махна с ръка и се отдалечи.
Траян напазарува набързо хляб за стария учител и цигари за себе си. После се върна назад към дома на Бончо Гладиатора. Когато влезе в двора, не откри възрастния мъж. Пушката стоеше подпряна на стола под лозницата.
- Господин Бончев! - провикна се Траян, като се оглеждаше. - Господин Бончев!
Не чу отговор и затова реши да надникне вътре. Бончо Гладиатора бе седнал на един стол, а от гърлото му излизаха хриптящи звуци. Сякаш се давеше. Ръцете му се вдигаха и пускаха и напомняха за развалена играчка на пружина.