- Бончо Гладиатора е мъртъв. Беше учител по литература в селското училище.
- Застрелян ли е?
- Не. Просто е умрял внезапно.
- Тогава какво те безпокои?
- Не мога да го определя. Все още...
- Ще тръгваме ли? - Радо стана от бюрото.
- Нека не избързваме.
- Не мога да те позная! - удиви се младият полицай. - Как така не хукна веднага към Кралево?
- Този път ще чакаме при доктор Моренов - каза Мишената.
- Защо?
- Ако той не открие нещо съмнително...
- Отписваме Кралево от служебния бюлетин - заключи Радо.
- Знае ли човек... - промълви комисарят и допълни: - И не съм припрян, така да знаеш...
- Не съм казвал подобно нещо - ухили се партньорът му.
- Но си го мислеше.
- Няма да си призная.
59
- Смъртта е настъпила вследствие задушаване - започна доктор Моренов, съдебният патолог.
- Убийство - отбеляза Мишената.
- Не мога да бъда категоричен - поклати глава докторът.
- Защо? - обади се и Радо.
- Не е удушен. Поне по класическия начин, който познавате - продължи съдебният лекар. - Няма видими следи от насилие... Около шийните зони не се откриват зони от притискане...
- Тогава? Как се е задушил? Дим? Отровен газ? Как? - изстреля въпросите си комисарят.
- Дробовете не показват следи от отровни наслоявания...
- Тогава как е станало? - извика Донов.
- Много си припрян - отбеляза спокойно докторът.
- Едно и също приказваш, откакто те познавам - начумери се комисарят.
- Защото се държиш по един и същи начин - отговори патологът. - Дори не ме оставяш да огледам трупа.
- Гледай, гледай! Но няма време!
- За къде бързаш?
- Ще ходя на лов - ядно отвърна Мишената.
- За глигани или сърни? - с видим интерес попита Моренов.
- За убийци.
- Не може да си сигурен - отново каза патологът.
- Нали е удушен? - обади се този път Радо.
- Задушен - отвърна кротко лекарят и ги погледна последователно. - Не мога все още да твърдя, че е удушен.
Двамата полицаи си хвърлиха бърз поглед. Доктор Моренов ги изчака малко, но те не реагираха и той продължи:
- Трябва да разбера как е спрян достъпът на въздух към белите дробове.
- Ами разбери тогава! - развика се Мишената.
- Може да се е задавил - предположи младият полицай.
- Може. Но от какво? - запита се докторът. После леко повиши тон: - Идете навън, за да мога да работя спокойно.
- Кога ще си готов? - Комисарят впери поглед в него.
- Когато приключа - отвърна Моренов и им обърна гръб.
Мишената тихо изруга, но знаеше, че няма да впечатли патолога. Двамата с Радо излязоха от моргата.
- Шефе, не търсиш ли убийство зад всяка смърт?
- Не знам, юнако... - замислено отговори комисарят. - Но нещо ме притеснява...
- Щом е само едно... - усмихна се младият мъж.
- За една седмица - два смъртни случая в селото...
- Три - поправи го Радо. - За около десетина дни.
- Защо три?
- Нали един от Кралево... - запъна се Радо, разлисти тефтерчето си, преди да продължи: - Константин Криндов е загинал при катастрофа...
- Съвсем го забравих! - плесна се по челото Донов. - Ако знаеш само какъв свестен човек беше! Майтапчия, купонджия... Много направи за селото... Преди години купи няколко къщи, стегна ги...
- Продължавам - спокойно прекъсна шефа си Радо. - На Димо Гетов е прегризано гърлото от вълк, а Бончо Бончев е умрял от задушаване...
- Нещастни случаи - промърмори Мишената. - Откъдето и да го погледнеш.
- Защо се съмняваш тогава?
Мишената само повдигна рамене, а после несигурно отговори:
- Инстинкт, юнако!
- Въпреки категоричните доказателства на експертите?
- Може да не е инстинкт, наречи го нюх или кой знае какво! - поклати глава Мишената. - Както искаш го наречи, но... Все нещо не пасва. Някое парче от пъзела не е на точното място...
- И те дразни.
- Дразни ме, скърца като ръждясал механизъм, пращи като старо радио, пищи като надраскана грамофонна плоча...
- Например? - прекъсна го партньорът му.
- Например.... - замисли се Мишената. - Никой от селото не си е признал, че е хранил вълк в пещерата.
- И ти нямаше да си признаеш.
- Прав си. Познавам кралевци - ако някой си признае, ще го изпроводят през девет баири към десетия. Без вода, храна и багаж...
- А биха ли го надупчили с куршуми? - заинтригувано попита Радо.
- Ако го направят, няма да разберем - категорично заяви Донов.
- Не ми се вярва! - отвърна недоверчиво младият полицай.
- Селото е странно, юнако... Държат се един за друг, но не обичат натрапниците... Ако някой стъпи накриво, веднага му показват пътя към полето. -