- Защото съм от София - бързо отвърна той.
- И аз - почти шепнешком каза комисарят.
- От кой квартал? - попита Траян.
- Да не си ми изповедник? - повиши тон полицаят. - Разказвай сега!
Траян разказа набързо събитията около смъртта на Бончо Гладиатора.
- Колко време се бави в магазина? - попита го Радо.
- Не знам точно... - замисли се Траян. - Но не повече от десет минути.
- Десет минути в селския мол? - изненада се комисарят. - Че какво толкова гледа?
- Общо десет минути - докато отида и се върна... - категорично отговори Траян.
- Видя ли някого по пътя?
- Да - отвърна Софиянеца и посочи към Щурата Стела.
- Ти къде отиваше? - обърна се към жената Мишената.
- У нас - кратко отговори тя.
- Мина ли покрай тази къща?
- Не. Аз минавам по друг път.
- Какво правиш тогава тук? - изгледа я недоверчиво комисарят.
- Тя тръгна след мен - обади се Траян. - Когато разбра, че господин Бончев е зле.
- Докторе - обърна се Мишената към фелдшера, - имаше ли нещо необичайно, когато пристигнахте?
- Не знам. Нищо не ми направи впечатление - озадачи се доктор Дарев.
- Вие каква диагноза сложихте? - попита го този път Радо.
- Аз само констатирах смъртта - притесни се фелдшерът. - Квалификацията ми...
- Ясно - обади се Мишената. - Юнако - обърна се той към Радо, - да надзърнем и ние вътре.
Двамата полицаи надникнаха из стаите, заети от експертите.
- Няма. И тук няма - мърмореше си Радо.
- Какво търсиш? - попита го Мишената.
- Хладилник.
- Не си се отказал от идеята за леденото кубче - промърмори комисарят.
- Отказах се - вдигна безпомощно ръце младият полицай, когато надзърна и в последната стая. - Няма хладилник.
- Господин полицай - показа се на вратата Траян, - мога ли да взема тетрадките на господин Бончев?
- Какви тетрадки? - изсумтя недоволно Мишената.
- За историята на село Кралево - посочи той към лавицата с книги. - Господин Бончев тъкмо щеше да ми ги покаже... - смело излъга Софиянеца.
- Да не ги затриеш? - изгледа го недоверчиво Мишената. - Наследниците могат да ги търсят.
- Опазил ме Бог! Ще ги върна, щом ги прочета - изрече набързо Траян
- Къде са те? - попита Радо.
- Ей тук - посочи с ръка Траян към етажерката с книгите, но бавно я отпусна.
- Какво? - проследи го с поглед младият полицай.
- Няма ги - отвърна замислено Софиянеца. - Няма ги - повтори разочаровано той.
- Какво липсва? - извика от вратата Вампора.
- Съкровищата на село Кралево - тъжно отговори младежът и излезе на улицата.
61
Чу тихи гласове и се сниши. Не можа да ги разпознае, но бяха на мъж и жена. Приближаваха към нея и Щурата Стела се уплаши, че могат да я открият. Сви се в изровената дупка и застина. Двамата отминаха, а след малко отнякъде се чуха любовни стенания.
Нищо свято не остана на този свят, помисли си тя. Дано не открият Дорко! Беше го завързала за Пеещата круша, преди да вземе лизгара и пушката.
Щурата Стела не повярва на полицаите. Щом ровеха около смъртта на Бончо Гладиатора, значи имат нещо наум. Видя, че Вампора и Балабана нещо си шушукат, но за първи път не настоя да й кажат. Щом не й вярват... Имаше си своя теория за събитията от последните дни, а нямаше много време. Всъщност само тази нощ й остана. Може още утре полицаите отново да обсадят Кралево.
Стъпките на любовчиите отново минаха близо до нея и заглъхнаха към изхода на гробището. Неочаквано Стела чу краткото цвилене на Дорко и изтръпна. Ами ако я открият... Ослуша се, но нищо не наруши покоя на нощта. Никой не се развика и не тръгна да обикаля с фенери покрай гробовете. Изчака търпеливо още около половин час, а после отново се изправи и грабна лопатата.
Нощта започна да изсивява, но Щурата Стела продължи да копае. Разчисти целия капак. Вече усещаше смрадта, която си пробиваше път през стените на ковчега. Тя се прекръсти, преди да отвори капака. Пак се колебаеше. Постоя още малко, после се наведе и рязко отвори ковчега.
Веднага запуши носа си от вонята. После каза на висок глас:
- Мен не можеш излъга! Не можеш!
- Знам, Стеле, знам - чу тих глас отгоре.
Жената се обърна назад и погледът й се сля с този на мъжа.
62
Сянката на прозореца стресна Велизар Вампора. Той бързо стана и рязко отвори вратата на кметството. Отвън стоеше Глухата Марина.
- Велко - кротко каза жената, - Стела не се прибра тази нощ.
- Познаваш Стела - на висок глас каза кметът. - Може да е преспала на Калето. - Ръцете му затрепериха и той ги скри зад гърба си.
- Откакто Коко си отиде, тя не ходи никъде нощем - тъжно отговори старицата.