Димо Гетов, по прякор Вълкобореца, нито чу камбаната, нито разбра за погребението на съученика си.
Днес бе разположил стадото край Темното езеро, което се намираше в ниската част на Орташкото дере. Овчарят бе приседнал под разклонен бук, който хвърляше широка, но рехава сянка, и дялкаше нова фигура от дърво. Още малко трябваше да се изглади и щеше да получи полегналото тяло на млада жена. А като изсуши дървото, ще го лакира, ще му се порадва, а после ще го продаде. Не задържаше нищо за себе си.
Когато червеното слънце се удави в Темното езеро, Димо реши да прибира стадото към селото. Подсвирна на Снежка, петгодишната си турска овчарка, която бе полегнала под една леска. Кучката стана, протегна се мързеливо и овчарят отново се възхити на дългокраката красавица. Заради белия й цвят я нарече Снежка. Едва след първата година разбра, че породата й е акбаш дог или турска овчарка. Без да знае, беше направил добър избор. Тази порода бе древна, куче-пазач, което може да опази стадото от диви зверове. А по този район през зимата се навъртаха дори и вълци. Кучката не обичаше дългото бягане, предпочиташе да дреме покрай стадото. Но тя се оказа безценна, когато трябваше да се озаптяват опърничавите селски кози.
Сега Снежка се разходи бавно наоколо, посъбра стадото, подбутна някои кози, които все още лежаха, и застана срещу овчаря, махайки радостно извитата си нагоре опашка. Той я погали, а после поеха по западния рид на Еленица.
Едва когато превали баира и започна да се спуска към Кралево, Димо Вълкобореца усети тишината. Рязко се извърна назад, огледа стадото, преброи козите и тъкмо да се успокои, защото никоя не беше се загубила, разбра защо е тихо. Нямаше го Краля - козела на Коко Хлопката. Вироглавото животно бе пропаднало нанякъде. Овчарят бе наясно, че Коко ще го застреля, щом разбере, че селската му гордост е потънала нейде из баирите.
В мрачината Димо Гетов проследи навлизането на стадото в селото. Знаеше, че стопаните ще посрещнат животните си. Той се обърна кръгом и се върна назад, за да търси Краля. След малко чу зад себе си задъханото пъхтене на Снежка. Дано тя подуши къде е пропаднала дяволската собственост на Коко Хлопката.
Дълго обикаляха, но овчарят не можа да открие следи от козела. От време на време се провикваше:
- Ела, дяволско изчадие! Покажи се, само се покажи! Курбан насред село ще направя от теб!
Снежка обикаляше около овчаря, избързваше и пак се връщаше назад, но явно не подушваше Краля. Димо Вълкобореца тръгна към Водопада - любимото място на селския пръч. Цяла нощ ще обикаля, но ще открие проклетото животно. И ще го застреля на място! Ако ще после Коко Хлопката да го извика на дуел!
10
Нощта напомняше на прилежно сгънат траурен креп. Звездите и луната се бяха скрили между диплите му. Чуваше се отнякъде кукумявка. Въпреки това жената се виждаше ясно. Не беше нито толкова млада, нито толкова стара. Облечена в светла нощница се щураше из двора. Бягаше напосоки, хванала с две ръце главата и викаше:
- Не-е-е! Не-е-е!
Бенда се събуди, потънала в пот.
- Ме-е-е! Ме-е-е! - дочу отвън блеенето на Вирка.
Старата жена си помисли, че в просъница е чула жалостивия глас на козата, заради който отвори очи. Полежа малко, загледана в дървения таван над нея и осъзна, че наистина беше сънувала стария кошмар. По-скоро гласът на Вирка прекъсна навреме ужасния й сън. Сигурно така ще бъде, докато отнесе тайната в отвъдния свят. Но напоследък рядко сънуваше. Защо отново й се присъни Прокълнатата жена?
И тогава се сети за снощната светлина, която идваше от Прокълнатата къща. Изтръпна. Беше забравила за призраците, които бродеха там. Ослуша се, но тишината на утрото успокои страховете й. Надигна се и видя, че слънчевите лъчи още не са прескочили каменния стобор, който ограждаше имота й. Кучето също бе спокойно.
Бенда се замисли се за Траян. Какъв хубав мъж е станал! Не беше го виждала отпреди пет години, когато ходи в София за абитуриентския му бал. Но тогава внукът й бе слаб дългунек, които виждаше в огледалото само собственото си отражение и никого около себе си. Сега се беше източил още повече, с широки рамене и тесен ханш. Лицето му бе светло, с големи тъмни очи и кестенява чуплива коса. Леката гърбица на носа, както и трапчинката на брадата, му придаваха волеви вид, което отговаряше на упорития му характер - доколкото го познаваше. На нашия род се е метнал, помисли си гордо тя. Бе изненадана от желанието му да погостува в Кралево, но се молеше Траян да остане колкото се може по-дълго. Толкова добре се чувстваше, когато имаше за кого да се грижи.