Нямаше никаква представа колко време е лежала така, преди да се завърне в реалността, но когато отвори очи, се почувства по-спокойна. Въздухът бе изпълнен с тежък дим и отвсякъде се чуваше пращенето на горящо дърво, а жегата беше неописуема.
Девойката бавно се надигна — усещаше мускулите си стегнати и пулсиращи, а вътрешностите й горяха. Дишайки тежко, тя се изправи на крака, опитвайки се да запази равновесие. Беше жива — болката също потвърждаваше това. Момичето огледа изпепеления кръг на разрушението, който я обграждаше, както и тлеещите, изкривени стволове на дърветата отвъд границите му. Добре че влагата от вчерашния дъжд бе надделяла над гладните езици на пламъците и огънят скоро щеше да изгасне.
Опита се да съгласува тази сцена с онази, която бе видяла, когато болката я бе връхлетяла, но не можа. Почернели камъни стърчаха от хрупкавата почва. Изгорени листа се полюшваха на голите клони. Някои дървета бяха разцепени на две, а други бяха отсечени от средата или изтръгнати от корен. Внезапният характер на опустошението беше нещо, което й се струваше почти невъзможно да проумее; не можеше да повярва, че стои на същото място, където бе припаднала.
Маската лежеше невредима на земята недалеч от нея, а празният й поглед сякаш й се присмиваше. Кайку се наведе и я вдигна. Усещаше тялото си на границата на пълното изтощение; като че ли над сетивата й се бе спуснала мъгла, която я водеше към сън, безсъзнание или смърт — девойката не беше сигурна към кое от всичките, но нямаше особени предпочитания.
Очите й се спряха на бялата фигура, сгърчена наблизо. Вцепенена от ужас, Кайку се заклатушка към нея, затъквайки машинално маската в колана на панталоните си.
Това беше Асара. Тялото й лежеше в долчинката, където бе запратено от експлозията. Очевидно ударната вълна я беше поразила, защото робата й бе изпепелена, а косата й бе изгоряла и още пушеше. Ръцете и лицето й бяха ужасно обгорени. Жената лежеше отпуснато и неподвижно.
Момичето започна да трепери неудържимо. Тя отстъпи няколко крачки назад, сълзите замъгляваха очите й, а пръстите й се впиваха в кожата на лицето й, сякаш можеха да я смъкнат и да намерят предишната Кайку отдолу. Онази Кайку, която съществуваше само до вчера, преди хаосът и безумието да я впримчат в хватката си. Преди да е изгубила семейството си. Преди да е убила прислужницата си.
Тя избухна в задушаващи ридания, поклащайки неудържимо глава, като че ли се опитваше да отрече реалността на онова, което току-що бе видяла. Ала истината се стовари отгоре й с цялата си тежест, а доказателствата за стореното от самата нея се взираха обвинително в очите й. Паниката я обгърна и момичето побягна навътре в гората.
Асара продължи да лежи на същото място, сред стелещия се дим и превърналата се в пустош гора, а реещите се кристалчета звездопад се сипеха тихо върху нея, проблясвайки за миг, преди да умрат.
Трета глава
Градините на покрива на Императорската цитадела навярно изглеждаха безкрайни на едно дете — огромен многоетажен лабиринт от каменни пътеки и сенчести беседки, изпъстрен с тайни местенца и вълшебни скривалища. Престолонаследничката Лусия ту Еринима, която навярно някой ден щеше да стане следващата Императрица на Сарамир, знаеше по-добре. Тя беше обходила всичките му кътчета и бе открила с течение на времето, че мястото бе колкото рай, толкова и затвор, чийто стени се смаляваха с всеки изминал ден.
Момиченцето се шляеше бавно по покритата с грапави камъни пътечка, докосвайки с пръсти решетката от лявата си страна, по която се увиваха стъблата на лозите. Някъде наблизо се чуваше шумоленето на котка, преследваща катериците около стволовете на дърветата. В тази градина бяха събрани най-красивите и редки растения и цветя от целия познат свят, внимателно аранжирани около множество покрити пейки, статуи и изключителни скулптурни произведения. Нежният бриз разнасяше най-различни екзотични аромати, птици подскачаха насам-натам, а гушките им вибрираха, докато си чуруликаха една на друга. В далечината четирите кули на Цитаделата се издигаха нагоре, изглеждащи бели заради маранята; и колкото по-близо се намираше човек до купола на големия храм, увенчаващ центъра на покрива на Цитаделата, толкова по-добре можеше да разгледа стройните редици на камаковите и чапаповите дървета. Денят беше горещ и изпълнен с аромати — обещание, че лятото съвсем скоро щеше да настъпи. Слънцето висеше високо в небето — единственото око на Нуку, яркият бог, чийто поглед осветяваше целия свят. Момичето се наслаждаваше на приятната топлина, разливаща се по кожата му, докато наблюдаваше как катеричките скачат от дърво на дърво и се гонят, описвайки невероятни спирали около клоните.