Сред жителите на Сарамир преобладаваше смуглата кожа и тъмните коси, ето защо белотата на Лусия изпъкваше рязко на техния фон. Най-вече това се отнасяше за косата й, понеже истинският рус цвят беше голяма рядкост сред сарамирците. Овалното й лице бе обрамчено от светложълти кичури, които се спускаха като водопад по раменете и гърба. Тя носеше светлозелена рокля и семпли бижута; наставниците й я бяха научили да се стреми да бъде винаги елегантна, без значение дали някой ще я види, или не. Както винаги, тя ги слушаше с леко отнесено и замечтано изражение, и те се оттегляха вбесени. Момиченцето обаче правеше онова, което се изискваше от нея — просто понякога изражението й биваше погрешно изтълкувано като невнимание, ала не беше така.
Понякога завиждаше на учителите си. Те имаха невероятната способност да се концентрират само върху едно нещо, игнорирайки всички останали. Е, не беше особено приятно, че не бяха в състояние да разберат нейното положение така, както тя разбираше тяхното; ала поне Заелис знаеше защо вниманието й рядко бе фокусирано изключително върху едно нещо. Та тя имаше да мисли много повече от онези, които притежаваха само пет сетива.
По времето, когато се научи да говори — на шестмесечна възраст — тя вече знаеше, че това не е хубаво нещо. Усещаше го по инстинктивния начин на бебетата в тъгата, стаена в очите на майка й, когато гледаше към дъщеря си. Дори преди Лусия да започне открито да демонстрира своя талант, майка й, Императрицата, знаеше. Скриха я от света и я затвориха в тази позлатена клетка, дълбоко в тъмното, огромно сърце на Императорската цитадела. Оттогава беше затворничка.
Котката се появи от храсталака близо до пътечката с подозрително спокойна походка. Тя я изгледа с обидна липса на уважение, след което насочи вниманието си към гонещите се нависоко катерици, наблюдавайки внимателно тези, които се озоваваха в опасна близост до земята. Миг по-късно тя вече се бе изстреляла към тях. Момиченцето усети тревогата на гризачите, почувства как припламват бързите им животински мисли… Котката се бе промъкнала в градината още преди месеци, дошла незнайно откъде, ала катеричките бяха толкова изненадани от присъствието й, като че ли я виждаха за първи път. Никога нямаше да се научат.
Животните й бяха нейните приятели, просто защото нямаше други. Е, предполагаше, че Заелис й е приятел, както и майка й, по някакъв странен начин. Но, като изключим тях, бе много самотна. Самотата беше всичко, което познаваше. Бе много доволна от собствената си компания, обаче си мечтаеше, мечтаеше си за свобода.
Майка й Анаис, Кръвна Императрица на Сарамир и владетел на страната, я посещаваше най-малко по веднъж на ден, когато не бе заета с официалните си дела. Понеже тя бе инициирала заточението й, Лусия понякога си мислеше, че я мрази; истината обаче беше, че не мразеше никого. Тя винаги прощаваше, винаги бе съпричастна. Досега не беше срещала човек, който да се окаже толкова лош, че да не успее да открие някакво хубаво качество, което да компенсира недостатъците му.
Когато каза това на Заелис, той й напомни, че не е срещала кой знае колко хора през живота си.
Майка й я беше научила да пази в тайна своя талант и се бе погрижила наставниците й да държат езика си зад зъбите за природата на детето, което обучават. Майка й само бе потвърдила онова, което тя вече знаеше — че хората ще я мразят и ще се страхуват от нея, ако знаеха каква е всъщност. Ето защо я криеха.
Императрицата беше молила стотици пъти дъщеря си за прошка, задето я държаха изолирана от света. Тя не искаше нищо повече от това Лусия да тича на воля, обаче просто беше твърде опасно. Мъката на Анаис, казваше тя, е голяма като тази на Лусия. Лусия обичаше майка си, понеже й вярваше.
Ала на хоризонта се задаваха мрачни облаци; тя ги усещаше. Напоследък сънищата й бяха белязани от някаква невиждана заплаха.
Често, докато спеше, тя се разхождаше по коридорите на Императорската цитадела, отвъд позволените за нея граници. Понякога посещаваше майка си, но майка й никога не разбираше за това. Лусия наблюдаваше как Императрицата шие, къпе се или гледа през прозорците на Цитаделата. Понякога Лусия я подслушваше как говори със съветниците си във връзка с делата на империята. В други случаи се разхождаше из стаите на слугите, докато те клюкарстваха, готвеха или се съвкупляваха. От време на време някой я виждаше и това пораждаше голяма паника, но най-често повечето хора просто гледаха през нея.