Веднъж тя попита майка си за някои неща, които бе видяла насън, и майка й изведнъж се натъжи, целуна я по челото и не каза нищо. Оттогава Лусия изобщо не говореше за това, ала си каза, че сънищата й изобщо не са обикновени и че онова, на което бе станала свидетел, беше истинско.
Благодарение на сънищата си момиченцето научи много неща за външния свят, без дори да излиза от стаята си. И въпреки всичко тя бе ограничена в периметъра на Цитаделата и не можеше да скита отвъд нея. Градът, който заобикаляше Цитаделата — Аксками — просто беше твърде далеч и тя бе неспособна да го сънува. Затворът й продължаваше да я притиска, само дето беше разширила малко границите му.
Беше минало малко повече от година, откакто бе започнала за първи път да ходи насън, и не след дълго се бе появила жената от сънищата. Само преди една нощ обаче детето внезапно бе открило, че има някакъв нов, невиждан досега непознат, който я навестяваше в тъмното. Събуди се, цялата плувнала в пот и разтреперана, а тялото й се бе сковало от страх от безименното присъствие, което я дебнеше из коридорите на кошмара, прокрадвайки се неумолимо зад гърба й.
Лусия нямаше никаква представа какво представлява то, но знаеше какво означава. Нещо лошо я бе намерило; навярно точно онова, от което майка й се опитваше да я скрие. Задаваха се промени. Момиченцето не знаеше дали да се чувства радостна или уплашена.
В далечния край на градината нещо се размърда. Градинарите бяха работили до късно, изкопавайки умиращите зимни цветове, за да ги заменят с летни цветя. До пътеката се виждаше ръчна количка, в която имаше вили и лопати. Под гъсто разположените дървета наскоро прекопаната земя изглеждаше черна, влажна и плодородна на слънцето, очакваща семенцата, в които да въплъти и част от своя живот.
Тревата помръдна. Първо съвсем слабо, после се надигна изведнъж, докато мъжът, заровен под нея, се надигаше, а от тялото му се сипеше пръст. Висок и слаб мъж, наближаващ четиридесетата си жътва, с къса посивяваща коса и набола брада. Той изплю късата, дебела бамбукова тръба, която му бе служила да диша, изтупа дрехите си и се изправи.
Пърлок ту Ириси винаги бе имал невероятен късмет, но това вече беше абсурдно. Вече бе минал през толкова много опасности, достатъчни да спрат и най-упорития натрапник. Беше се промъквал покрай часовои, бе се спускал с въже по стръмни стени и беше пропълзявал покрай най-различни наблюдателни постове. Бе скочил на сляпо от петнадесетметрова височина към тъмна стена, доверявайки се единствено на инстинктите си да намери някакъв ръб, за който да се хване. Честно казано, той не вярваше, че ще съумее да стигне толкова далеч, без да го убият или заловят. Винаги се бе гордял с това, че е най-ловкият крадец, станеше ли дума за катерене по стени, но дори и той на три пъти тази нощ се бе разминал на косъм с разкриването, а на два пъти за малко да умре. Дъщерята на Императрицата бе охранявана по-строго и от най-скъпоценния диамант на света.
Самоувереността му бе пострадала сериозно след събитията от миналата нощ. Можеше да повярва на късмета, който го бе довел тук, но се съмняваше, че ще стигне по-далеч. Живееше с време назаем. Единственото, което искаше, беше веднъж завинаги да приключи с тази работа и да излезе оттук цял и непокътнат.
Човекът, който дойде при него с офертата, очевидно беше само посредник, наемник, изпратен при крадеца, за да прикрие самоличността на истинския мозък, замислил този план. Пърлок имаше достатъчно опит в тези неща. А и предложението си го биваше — особено за човек като Пърлок, който така се гордееше със занаята си. Да проникнеш в покоите на бъдещата Императрица… та това си беше почти невъзможно!
Оказа се, че посредникът е достатъчно добре информиран и разполага с подробни планове на Цитаделата, както и със сведения за движението на стражите и пролуките в охраната. Сумата, която назова, бе достатъчна Пърлок да се пенсионира и да живее заможно до края на живота си. Той се замисли над това и почувства как сърцето му се разтуптя. Да завърши бляскавата си кариера с такова главозамайващо постижение! Щеше да се превърне в истинска легенда сред подземния свят и дните на рискованите начинания щяха да приключат веднъж завинаги.
Примамката беше голяма, но и мисията си беше твърде опасна, за да се приеме на доверие. Ето защо той проследи посредника до неговия дом, забеляза как се срещна с друг човек на следващия ден, а той от своя страна се видя с още един на другата нощ, посредством когото Пърлок най-накрая проследи източника на предложението. Трябваше да напрегне всичките си умения, за да остане незабелязан, и то при положение че те изобщо не подозираха, че се движи по петите им. Без съмнение бяха адски добри; той обаче определено ги превъзхождаше.