Откри момичето в малък овален павилион, разположен сред дърветата. Някаква котка си играеше с опашката си, а Престолонаследничката я наблюдаваше отнесено. Животното беше дотолкова погълнато от заниманието си, че изобщо не усети присъствието му. Лусия обаче разбра, въпреки че не беше издал нито звук. Тя погледна към листака, точно към него, и попита:
— Кой си ти?
Мъжът се показа иззад едно тумисово дърво и котката веднага си плю на петите. Момиченцето се втренчи в новодошлия с непроницаем поглед.
— Името ми няма никакво значение — отвърна Пърлок. Беше доста изнервен и непрекъснато се озърташе, изгаряйки от нетърпение да си тръгне колкото се може по-скоро.
Лусия го гледаше спокойно.
— Милейди, трябва да взема нещо от вас — рече, докато изваждаше кинжала от ножницата.
Въздухът изведнъж експлодира от някакво внезапно движение, а в следващия момент бясното пърхане на някакви черни криле замъгли всичките му сетива, карайки го да извика и да падне на колене, прикрил лице с лявата си ръка.
То секна толкова бързо, колкото бе започнало. Пърлок отпусна длан и дъхът застина в гърлото му.
Детето беше цялото покрито с гарвани. Те бяха накацали навсякъде — по раменете, ръцете и главата й, истинска мантия от тъмни пера. Заобикаляха я плътно, осеяли земята около нея като гъст килим, а още десетки се поклащаха по клоните на близките дървета. От време на време някой се размърдваше, почиствайки с клюн перушината си или заемайки друга поза, но всички без изключение го наблюдаваха със зловещите си черни, светещи очи.
Пърлок беше онемял от ужас.
— Какво искаш да вземеш? — попита момичето. Изражението и тонът й не намекваха по никакъв начин за злонамереността, която птиците излъчваха.
Крадецът преглътна. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за гарваните. Птиците я закриляха. И той знаеше, знаеше със страховита увереност, че щяха да го разкъсат на кървави парцали, стига само момичето да си помислеше това.
Опита се да каже нещо, но без успех. Преглътна и пробва отново.
— Ки… кичур от косата ви, милейди. Нищо повече. — Той погледна към кинжала, който продължаваше да държи в ръката си, и осъзна, че нетърпението му да получи наградата си и да избяга бе замъглило разсъдъка му. Не трябваше да изважда ножа.
Лусия запристъпя бавно към него, а гарваните се отдръпваха, правейки й път. Пърлок се вторачи в нея със суеверен страх, страх от това чудовищно дете. Каква всъщност беше тя?
И все пак онова, което зърна в бледосините й очи, беше всичко друго, но не и чудовищно. Тя знаеше, че той не бе убиец. Тя не му мислеше злото; изпитваше съчувствие към него, а не омраза. А под това състрадание се усещаше някаква тъга, примиряването с нещо неизбежно, което той не бе в състояние да разбере.
Тя внимателно взе кинжала от ръката му и отряза един кичур от разрошените си руси коси. После го сложи в дланта му.
— Върни се при своите господари — рече тихо, а гарваните на раменете й се размърдаха. — Започни онова, което трябва да бъде започнато.
Разтрепераният Пърлок си пое дълбоко дъх и наведе глава, продължавайки да стои на колене.
— Благодаря ви — прошепна той смутен. След което изчезна, изгубвайки се сред дърветата, а Лусия се загледа след него, чудейки се какво ли щеше да излезе от онова, което току-що бе сторила.
Четвърта глава
Откриха Кайку четири дни след убийството на близките й. Този, който я намери, беше млад последовател на култа към богинята на земята Еню, и се връщаше обратно в храма след неуспешни опити за медитация. Наричаше се Тейн Ту Джерибос.
За малко да не я забележи, докато минаваше покрай нея — тя лежеше под едно дебело дърво киджи, покрита с нападали листа. Умът му се рееше другаде — в това, предполагаше той, се коренеше целият проблем. Жреците го бяха научили на теория как да се настройва в съзвучие с природата, как да се изпразни от всичко, за да може да долови бавното туптене на сърцето на гората. Да, на теория всичко беше идеално, ала да реализира това на практика се бе оказало абсолютно невъзможно.
„Не можеш да почувстваш присъствието на Еню и дъщерите й, докато спокойствието не се възцари вътре в теб.“ Това бе вбесяващата го мантра, която Учителят Олек му повтаряше всеки път, когато започваше да се вълнува. Колко спокоен трябваше да бъде? Отпускаше се максимално, освобождавайки съзнанието си от всичко хаотично, но никога не беше достатъчно. Обстоятелството, че бе страхотен във всички други дисциплини и учителите му бяха много доволни от него, още повече го изнервяше. Това бе единственият предмет, който го затрудняваше, и той по никакъв начин не можеше да разбере защо.