— Вече ти си отговорен за нея — рече му Учителят Олек. — Пробвай дали ще можеш да задържиш съзнанието си върху нещо друго.
Тейн познаваше парливия език на стареца твърде добре, за да се почувства обиден. Той я сложи да спи в стаята за гости на горния етаж. Помещението бе просторно, стените му бяха боядисани в бяло, а в ъгъла имаше рогозка за спане — точно под големите правоъгълни прозорци, чийто капаци бяха отворени. Като повечето прозорци в Сарамир, нямаше никаква нужда от стъкло — през по-голямата част от годината беше топло и капаците се използваха главно по време на бури.
Когато слънцето залезе сред тъмнопурпурно великолепие, Тейн направи специален чай, в който сложи билки за общо възстановяване, бял равнец и ехинацея за треската й. Накара я да го изпие още докато беше горещ, по половин чаша на всеки два часа. Тя мърмореше и се дърпаше, но накрая го изпи. Младежът донесе ведро студена вода и навлажни челото й, след което почисти лицето и страните й. Прегледа езика й, докато тя стоеше със зяпнала уста. Провери пулса на врата и китката й. Щом направи всичко, което можеше да стори, той седна на една сламена рогозка и я загледа как спи.
Жреците я бяха съблекли — трябваше да сторят това, за да проверят дали не е пострадала от отровни корени, ухапвания от насекоми и всичко друго, което би могло да повлияе на възстановяването й — и й бяха дали светлозелена роба, която й служеше вместо нощница. Сега тя лежеше с завита с тънък чаршаф, който бе избутала между краката си заради неспокойния си сън. Вярно че беше твърде горещо, за да се завива човек, особено ако имаше треска, но Тейн беше задължен да я завие, най-малкото от благоприличие. Той и преди се беше грижил за болни, млади и стари, мъже и жени, жреците знаеха това и му имаха доверие. Но ето че тази девойка го интересуваше повече от останалите. Откъде беше дошла и как се бе стигнало до състоянието, в което я беше открил? Абсолютната й безпомощност провокираше у него желанието да й помогне. Тя бе захвърлена в гората съвсем самичка и навярно само духовете знаеха през какви изпитания е минала, докато се бе скитала сред пустошта; момичето имаше късмет, че изобщо е жива.
— Коя си ти? — промълви младежът, запленен от нея.
Погледът му се плъзна по извивките на скулите й — малко изострени в момента, но когато оздравеше, чертите й щяха да се смекчат. Гледаше как устните й се свиват, докато мълви полуоформени думи от сънищата си. Светлината навън вече отстъпваше място на мрака, а той седеше на рогозката и си мислеше за момичето.
След два дни треската премина, обаче момичето още бе далеч от пълното възстановяване. Беше победила болестта, но още не се бе справила с онова, което преследваше мислите и сънищата й. Цяла седмица беше на ръба на отчаянието, неспособна да стане от леглото, разкъсвана от постоянен плач. Много малко от онова, което бе казала, имаше смисъл и жреците започваха да се съмняват в здравия й разум. Тейн обаче беше на друго мнение. Той седеше до нея, когато девойката ридаеше и бълнуваше, и оскъдните фрагменти, които можа да проумее, го доведоха до заключението, че момичето беше преживяло някаква ужасна трагедия, сблъсквайки се със загуба, непосилна за всяко човешко същество.
Докато се грижеше за пациентката си, бе освобождаван от някои по-леки задължения, макар че сега едва ли можеше да стори много, за да й помогне по-рано да се изправи на крака. Караше я да се храни, въпреки липсата й на апетит. Беше й приготвил слабо успокоително и й го даваше, за да облекчи някои от най-тежките й изблици на скръб. Свари й и настойка от хмел, валериан и превара, за да бъде сънят й спокоен. Винаги, когато тя спеше, той беше неотлъчно до нея.
Една сутрин, тъкмо когато й носеше патешки яйца и пшеничена питка за закуска, младежът я завари до прозореца, зареяла поглед към горите от другата страна на Керин. Насекоми бръмчаха в свежия утринен въздух. Той се спря до вратата.
— Благоден — каза, без да мисли. Тя внезапно се обърна към него. — По-добре ли се чувстваш?
— Ти си този, който се грижи за мен, нали? — рече, след което веднага изстреля: — Тейн?
Младежът се засмя и се поклони.
— Би ли желала да хапнеш?
Кайку кимна и седна с кръстосани крака на рогозката, оправяйки робата си. Малко неща си спомняше от последните две седмици. Имаше спомени за някои неприятни моменти като уплаха, глад или тъга, но не и за обстоятелствата, които ги съпровождаха. Обаче си спомняше това лице — голата, избръсната глава, гладките черти на мургавото му лице, бледозелените очи и светлобежовите роби, които винаги носеше. Никога не си беше представяла, че има и млади жреци — за нея те винаги бяха стари и строги и криеха мъдростта си зад черупката на заядливия си нрав. Този излъчваше известна тежест и улегналост, които тя обикновено асоциираше със жреческото съсловие, но си спомняше и моменти, в които бе доста весел — особено когато й разказваше някакви смешни истории и се смееше сам на тях. От речта му си правеше заключението, че младият жрец идваше от средно заможно семейство — той определено не принадлежеше към аристокрацията. Сложният характер на сарамирския език позволяваше да се досетиш за потеклото на събеседника си само като го слушаш как говори. Речта на Тейн бе по-свободна и не толкова изящна като нейната.